Стария кимна.
— Отивай — рече той. — Имаш ли монети да се обадиш?
— Да, сър, имам.
Стария пусна раменете му. Къртис бързо остави перона зад гърба си и влезе обратно в чакалнята, а от там — до вратата в дъното, която водеше към стаята на носачите. На стената до гардеробчетата имаше монетен телефон. Къртис беше запаметил номера както трябва; пусна едно петаче в апарата и с трепереща ръка завъртя шайбата, за да го набере.
— Домът на семейство Лъденмиър — отговори една жена, като вдигна след четири позвънявания.
В гласа ѝ се долавяше креолски акцент.
— Може ли да говоря с мистър Джак Лъденмиър, моля?
— Мистър Лъденмиър е на работа. Искате ли да му предам нещо?
— Ъ-ъ… с мисис Лъденмиър ли разговарям? — попита Къртис.
— Аз съм на работа при семейство Лъденмиър — беше отговорът. — Мисис Лъденмиър е на среща на дамския клуб. Ще оставите ли съобщение?
— Трябва ми служебният му номер. Ще ми го кажете ли?
— Един момент — отговори жената.
Изминаха може би петнайсет секунди, преди да се върне на телефона, за да му го каже. Къртис ѝ благодари, пусна още едно петаче в апарата, за да набере новия номер, и му вдигна някаква бяла жена с делови глас, която каза:
— Транспортна компания „Лъденмиър“, с кого да ви свържа?
Къртис отново каза, че трябва да говори с Джак Лъденмиър, и жената го попита дали мистър Лъденмиър очаква това обаждане. Къртис отговори, че не е така, но трябва да съобщи нещо важно на мистър Лъденмиър.
— Вашето име, моля? — каза жената.
Къртис си каза името, а тя му отговори:
— Ще ви свържа със секретарката на мистър Лъденмиър. Останете на линията, моля.
Той зачака.
Опитвам се, Нилия, опитвам се — излъчи той, но тя не му отговори.
В слушалката се чу строгият глас на друга бяла жена:
— Кабинетът на мистър Лъденмиър. Мистър Мейхю?
— Къртис Мейхю, точно така. Трябва веднага да говоря с мистър Лъденмиър.
— Той не е в сградата. По какъв въпрос се обаждате?
— Слушайте, моля ви… наистина ли е излязъл? Защото е адски важно.
Последва кратка пауза, преди тя да му отговори:
— Да, наистина излезе и не очаквам да се върне поне още един час, ако изобщо го направи. Ако желаете, можете да му оставите съобщение.
Той понечи да отговори и със сигурност щеше да го направи на един дъх, но сетне се спря. Откъде да знае на кого можеше да има доверие? Може би секретарката, с която разговаряше, също беше замесена в отвличането. Може би похитителите бяха хора, които работеха в същата тази компания. Налагаше се да помисли, преди да действа — все още беше зашеметен от чутото.
— Ще опитам по-късно — рече той и прекъсна връзката.
В мига, в който остави слушалката обратно на вилката, Къртис беше завладян от усещането, че трябва да направи нещо, да действа, защото всеки изгубен миг беше поредният миг, в който похитителите се отдалечаваха още повече. Едва успяваше да си поема дъх, а сърцето му биеше все така лудо, почти болезнено. Трябваше поне да се опита да предприеме нещо.
Той извади последното си петаче от джоба на панталоните и го пусна в апарата. Завъртя нулата, за да се свърже с телефонната централа, и с възможно най-спокоен глас помоли операторката да го свърже с полицейското управление.
— О, мистър Лъденмиър! Не очаквах да се върнете толкова скоро!
Собственикът на транспортната империя току-що беше влязъл обратно в преддверието на кабинета си, преметнал шлифера си през ръка, а сивото му бомбе още беше изпръскано с дъждовни капки. Той сви рамене срещу Алис и отвърна:
— Сега вече знам защо не отидох на последните две срещи на организацията на работодателите. Адска скука. След всичките речи сервираха пиле, твърдо като гума, а след това ме хвана Сайръс Кели и ме държа още цял час в бар „Френчмън“, по дяволите.
Срещите на организацията на работодателите, които се провеждаха веднъж месечно, не бяха сред любимите му събирания.
— Мислех си да се прибера направо у дома, но имам още работа тук. Кой ме търси по телефона, докато ме нямаше?
Тя откъсна един лист от бележника си, на който с прилежния си почерк беше записала имената на всички хора, които го бяха търсили междувременно, телефонните им номера, оставените съобщения и часовете на обаждането.
Той прегледа списъка. Всички имена му бяха познати освен последното.
— Къртис Мейхю? Кой е този?
— Не знам, сър, не остави съобщение.
— Обадил се е в три и двайсет и две, така ли? И не е оставил номер?
— Не, сър.
Лъденмиър отново прегледа имената. Трябваше да върне обаждането на Рич Бюканън от Мемфис още този следобед… Майк О’Мара можеше да почака, както и Кен Сондърфелд… но кой беше този Къртис Мейхю, по дяволите? Името не му даваше мира: Къртис.