Така му е името, татко. Говоря си с някого в главата си, наистина, и той се казва Къртис.
Съвпадение, помисли си той. Момичето беше наследило развинтеното въображение на баба си, това беше всичко.
Той се обърна към Алис:
— Дай ми десетина минути, за да се съвзема, и след това ме свържи с Рич Бюканън.
Лъденмиър влезе в кабинета си, затвори вратата, закачи шлифера, шапката и сакото си на закачалката и едва не се стовари на стола зад писалището си. Обикновено завърташе стола, така че да погледне надолу към кейовете и складовете, които носеха неговото име, изпълнен с основателната гордост на собственик, но точно днес нямаше сили за това. За всичко беше виновна тази проклета история с Орси и тревогата за благосъстоянието на децата му, която го измъчваше ден и нощ — минута след минута. Ако този Пар не постигне някакви резултати съвсем скоро — да кажем до няколко дни — щеше да се обади на началник Бейзър в Шривпорт и да поиска да изпратят още полицейски служители, които да се заемат със случая. Или това, или щеше да се обади в местната полиция, а репортерите да вървят по дяволите и да отпечатат във вестниците каквото си искат…
Интеркомът звънна.
— Не са минали десет минути — отговори той малко рязко.
— Сър… обажда се някакъв мъж, който иска да говори с вас. Не се представи, но каза, че се обажда от името на някой си полицейски инспектор Пар.
Лъденмиър остана като вцепенен в продължение на следващите три секунди. Чутото не му хареса. Сетне сякаш цялата кръв се втурна обратно в крайниците и лицето му, така че се почувства подут като кърлеж на ухото на ловджийско куче.
— Свържи го — нареди той, изчака пет секунди и вдигна слушалката. — Джак Лъденмиър на телефона.
— Добър ден — рече гласът от другата страна.
Беше приглушен и нисък, едва ли не хриплив шепот, и когато го чу, по гръбнака на Лъденмиър веднага пробягаха тръпки.
— Отвлякохме децата ти, онова ченге от Шривпорт и твоя шофьор. Взехме и хубавия му пистолет от жабката.
Лъденмиър не успя да отговори нищо на това. Гласът му беше изчезнал. Пред очите му се въртяха тъмни петна, а сърцето му биеше като чук.
— Това ще бъде единственият ни разговор — продължи гласът. — Утре сутринта, в един часа, трябва да донесеш двеста хиляди долара на края на рибарския кей на Сандъски Роуд в Кенър. Ще стигнеш до него, като завиеш надясно от Соумил Роуд. Донеси парите в кашон — затворен, но не запечатан. Да няма по-едри банкноти от петдесет долара. Ела сам. Не искаме да виждаме никакви ченгета, дори следа от ченгета, и никакви оръжия. Не искаме никой да пострада. Ако го изиграеш както трябва, всички ще се приберат у дома, където им е мястото. Разбра ли?
Лъденмиър, който беше спечелил толкова много сделки през годините с убедителността си, сега не беше в състояние да каже нито дума, дори животът му да зависеше от това, какво остава за богатството му.
— Разбра ли? — настоя призрачният приглушен глас.
Лъденмиър си пое дъх, за да принуди думите да излязат насила от устата му; собственият му глас прозвуча слабо и боязливо, както никога досега.
— Почакай… почакай. Добре ли са децата ми? Моля те… не ги наранявайте. Става ли?
— Добре са. Останалото зависи от теб. Ако доведеш ченгета или видим нещо друго, което не ни хареса, децата ще умрат. Чуваш ли ме?
— Чувам те — отвърна слабият, изплашен глас. — Но… слушай… не мога да събера толкова много пари до един часа. Работното време почти свърши. Имам… имам петнайсет хиляди в сейфа у дома. Мога да донеса тях като начало.
— Ха — рече похитителят, но това не беше смях.
Сетне помълча малко, преди да продължи:
— Добре, нека да бъде един часа в петък сутринта. Но слушай, мистър… заради това неудобство ще добавиш и тези петнайсет хиляди в кашона. Ясно ли е?
— Да — отвърна Лъденмиър.
— В края на кея на Сандъски Роуд, в един часа в петък сутринта. Ела там… без ченгета и без оръжия… с кашон с двеста и петнайсет бона… и всичко ще мине по мед и масло.
Щрак, и връзката прекъсна, а от мъжа не остана и следа.
Лъденмиър продължи да притиска телефонната слушалка до ухото си. Кръвта бучеше в главата му. Незабавно се прокле за това, че не беше поискал от мъжа — дали беше самият Орси? — да говори и с Нилия, и с малкия Джак, нито беше уточнил кога и как ще му ги върнат. Уменията му да води преговори го бяха предали точно в този съдбоносен момент и той си даде сметка, че щеше да му се наложи да живее с този провал до края на дните си. Но… сега трябваше да изиграе всичко както трябва — да държи нещата под контрол, доколкото е възможно за човек в неговото положение, лишен от толкова много възможности за действие. Ако не друго, поне разполагаше с един допълнителен ден, за да събере всички пари. Двеста и петнайсет хиляди… два милиона и петнайсет хиляди… щеше да плати колкото трябва, за да му ги върнат невредими.