Той остави слушалката. Как да събере толкова пари в брой? Виктор… Виктор можеше да му помогне да го измисли, а точно сега му трябваше…
Интеркомът отново звънна.
— Да?
Гласът му беше толкова напрегнат, че отново не можа да го познае, и Алис явно се стресна да го чуе, защото не му отговори веднага.
— Какво има? — настоя той.
Този път прозвуча така, все едно му се искаше да разкъса гърлото на някого със зъбите си.
— Сър… хм… търси ви някакъв полицейски инспектор на име Албърт Андженели. Да ви свържа ли с него?
— Какво?
— Обажда се полицейски инспектор на име…
— Добре, добре — рече Лъденмиър.
Усещаше как под мишниците му се стича пот, а стените на кабинета му сякаш се въртяха на забавен каданс около него.
— Свържи ме.
По телефона се разнесе силен, сърдечен глас:
— Мистър Лъденмиър? Обажда се капитан Андженели от централното полицейско управление. Как сте днес?
— Отвратително. А вие?
— Ами… аз съм доста добре. Съжалявам да чуя, че имате проблеми. Нещо, свързано с работата?
— Аз съм зает човек, капитане. Мога ли ви помогна с нещо?
— Можете да ми помогнете да си отговоря на един въпрос — отвърна Андженели, а по гласа му личеше, че усмивката все още не го беше напуснала. — Преди около десет минути получихме обаждане по телефона, че двете ви деца са били отвлечени днес следобед. Вярно ли е това?
Ако до този момент стените на кабинета му се въртяха, сега спряха и започнаха да се събират от всички страни около него.
Мислите му препускаха. Дали трябваше веднага да разкаже всичко на този полицай, като рискува живота на децата си… или не?
— Мистър Лъденмиър? — настоя Андженели, а в слънчевото му настроение се промъкна по-сериозна нотка.
— Кой ви каза това? — попита той.
— Ами точно това е необичайното. Обади ни се някакъв носач от „Юниън Стейшън“, който се казва Къртис Мейхю. Докладът е пред мен. Човекът твърди, че вашите деца са били отвлечени от двама мъже и една жена, а единият от мъжете има пистолет… но не може да ни каже откъде знае за това. Наредихме му да стои там, за да отидем да го приберем и да го докараме в управлението. Истина ли е това, което казва?
Моментът да вземе решение, беше назрял. Лъденмиър трябваше да го стори, преди зашеметеното му съзнание да откаже съвсем.
— Капитан Андженели — рече Лъденмиър. — Това… е проклета лъжа и измама. Децата ми са у дома, при майка си.
— Сигурен ли сте в това?
— Убеден съм. Аз…
Господи, каква лъжа трябваше да изрече!
— Аз току-що говорих с жена си. Децата са у дома, живи и здрави, както всеки следобед след училище.
— Хм. Това прави ситуацията двойно по-необичайна, не смятате ли?
— Смятам — отвърна Лъденмиър и вдигна ръка, за да избърше с върховете на пръстите си капчиците студена пот от челото си, — че този Къртис Мейхю или е луд, или иска нещо от мен. Не знам… понякога е трудно да проумееш хората.
— И още как. Познавате ли го изобщо? Той е чернокож, между другото — всички носачи на гарата са такива. Възможно ли е да има сметки за уреждане с вас?
— Не си спомням да съм го срещал, нито да съм го чувал.
— Значи това е истинска загадка.
Лъденмиър замълча, както и капитанът от полицейското управление. Зрението на Лъденмиър се беше замъглило. Боеше се, че през следващите няколко секунди или ще се разкрещи неудържимо, или просто ще изгуби съзнание.
След цяла вечност, изпълнена с мъчителен тормоз, или поне така му се стори, Андженели най-сетне заговори отново:
— В такъв случай да пращаме ли кола да го прибере, или не? Искам да кажа, че подобно измислено твърдение само по себе си може да се смята за престъпление. По-добре да го приберем в участъка за известно време, докато…
— Не, не — прекъсна го Лъденмиър, като се постара да го каже спокойно, без да бърза. — На ваше място не бих губил време, пари или ресурси за това. Нека да ви попитам нещо… този цветнокож не беше ли пиян? Или надрусан? Подозирам, че когато се почнат с уискито и дрогата, хората като него не виждат само розови слонове.