— Понякога става много грозно, наистина.
— В такъв случай се радвам, че няма да ви се налага да се занимавате с него.
От другата страна на линията се чу някакво пращене. Лъденмиър осъзна, че капитанът от полицията си отваряше пакетче дъвка, и когато заговори отново, се чуваше как я задъвка в устата си:
— Вие сте много влиятелен човек, мистър Лъденмиър. Прочетох за новата ви поръчка.
— Новата поръчка на компанията ми — поправи го той.
— Разбира се. От това могат да се изкарат много пари. И не се съмнявам, че новината е била публикувана в много други вестници, може би чак до щата Калифорния. Трябва да ви кажа, че отдавна искам да се запозная с вас и лично да ви стисна ръката за всичко, което правите за Ню Орлиънс и за цялата страна, така че отново да си стъпят на краката. Удобно ли е да мина някоя вечер, за да се запозная с вас и семейството ви?
— Ще се радваме да ви посрещнем — отвърна Лъденмиър.
— Какво ще кажете за тази вечер? — попита го Андженели, като продължаваше да дъвче.
Стомахът на Лъденмиър се преобърна.
— Не… жена ми… Джейн… и аз… и децата… всички ще излизаме на вечеря. Планирали сме го от… цяла седмица, предполагам.
— Ясно. В такъв случай, може би следващата седмица?
— Да. Някоя вечер през следващата седмица ще бъде чудесно.
Андженели продължи да си дъвче, докато Лъденмиър се чувстваше така, все едно всеки момент ще изскочи от кожата си.
— Нека да ви кажа нещо за похитителите — рече Андженели, а в гласа му вече не се долавяше усмивка и топлота. — На света има долни и отчаяни хора, мистър Лъденмиър. Толкова лоши хора, че един джентълмен като вас дори не може да си ги представи. Почти всеки ден някъде се случва такива хора да отвлекат друго човешко същество, за да искат откуп за него. О, животът е труден, наясно съм с този факт, но това не е цялата истина. Много рядко се случва да се стигне до изплащане на откупа, така че жертвата на отвличането да бъде върната жива на близките си. О, да — похитителите винаги настояват да не се замесват ченгетата, за да не загрубеят нещата, но… нещата бездруго загрубяват. И освен това… някои от тези хора наистина го правят само за пари, разбира се, но има и други, които го правят, защото… ами нека просто да кажем, че са родени за това. Тяхната долна природа само си търси начин, по който да се прояви. Харесва им тръпката — мисълта за това, че всичко е в техните ръце, че трябва да ги уважават дори да се наложи да отвличат деца направо от улицата, за да го постигнат. И тогава вече не си имате работа с човешки същества като вас и мен, мистър Лъденмиър. Имате си работа с животни, на които няма да им мигне окото, преди да прережат гърлото на някое малко момиченце, след като си получат парите за откупа. А може да го направят и просто така, независимо от парите, само защото им харесва. Така стоят нещата, сър.
Той помълча няколко секунди, преди да продължи, и направи едно балонче с дъвката си.
— При това положение… имате ли да ми кажете нещо друго?
Светът замря.
И се раздвижи отново едва когато Лъденмиър отговори:
— Не.
— Казвате, че децата ви са у дома?
— Капитан Андженели… нека да говорим разумно, става ли?
Лъденмиър завъртя стола си, така че да вижда кейовете и складовете, параходите и реката, и целия град, но сякаш всичко това вече не струваше пукната пара.
— Разумно — повтори той, с известно усилие. — Откъде може да знае един носач на гара „Юниън Стейшън“, че децата ми са били отвлечени днес следобед? Как е разбрал за това? И освен това ви е казал, че не може да ви обясни, нали така беше? Значи какво… той чете мисли, така ли? Струва ми се, че в действителност не чете мисли, а просто е… не знам, някакъв хулиган или луд, или… както казах, дрогиран до козирката на червеното си кепе. Вие как си го обяснявате иначе?
— Истинска загадка — отвърна капитанът.
— Знаете ли какво ще направя тази вечер? — продължи Лъденмиър, преди другият мъж да каже още нещо. — Ще прегърна децата си, ще целуна жена си и всички ще излезем на една хубава семейна вечеря, която отлагаме много отдавна.
— Браво на вас. Къде ще вечеряте?
— В ресторант „Арно“ — отвърна бързо Лъденмиър. — Естествено.
— Чувал съм, че е добър. Но е малко скъп за моя бюджет. Е, добре тогава… сигурно трябва да ви оставя да си вършите работата?
— В сряда винаги имаме много работа.
— Разбирам, сър. Добре. Ще ви кажа какво ще направим: ще ви оставя моя номер, а когато решите кога ще бъде удобно да ви посетя, за да се запозная с вас и семейството ви, вие ще ми се обадите. Устройва ли ви така?