— Какво искате от нас? — попита тя, макар и вече да беше предположила, че става въпрос за пари.
— Да ни дойдете на гости за малко — отвърна жената зад волана. — Това е всичко.
Нилия не се отказа.
— Колко пари искате от нашия татко?
— Не повече, отколкото може да си позволи. Ти си умно момиченце, а?
— Знам защо ни отвлякохте.
— Така си е — рече Джинджър, като се взираше през дъжда, за да не пропусне стария хамбар, който трябваше да се покаже от дясната страна на пътя.
На половин миля след него беше черният път — днес щеше да бъде затънал в кал, така че трябваше да внимава гумите да не заседнат в нея — на който трябваше да се срещнат с Пърл, след като той се обади от телефона в дрогерията „Рексол“ на Уест Еспланейд авеню в Метъри, откъдето щеше да купи и нещата, които им трябваха.
Минаха покрай дървена табела, на която със спретнати бели печатни букви беше написано: „Добре дошли в Кенър, град с бъдеще“. На трийсетина ярда след нея имаше друга, по-малка табела, скована от няколко дъски на две дървени колчета. На втората табела с неравни червени букви беше написано: „2-ро годишно родео с гърмящи змии, съб. 1 септ., награди по обяд, «Келсоу Парк».“
— Видя ли? — обърна се Дони към Джинджър. — Какво е това родео с гърмящи змии, да му го начукам?
— Сума ти селяци, които излизат в гората и ловят гърмящи змии — обясни му тя. — Състезават се кой ще хване повече и по-големи змии. Накрая ги пекат и ги изяждат.
— Честно? Грозна работа, мамка му. Ти яла ли си змия?
— Аха.
— И как беше?
— Като пилешко — отвърна тя. — Но по̀ змийско.
Нилия затвори очи, за да се съсредоточи. Онова, което следваше, винаги напомняше на слаб електрически ток по тялото ѝ — а тя познаваше това усещане, защото веднъж, когато беше на пет години, беше бръкнала с вилица в контакта на стената. Чувството не беше толкова силно, като онзи електрически шок, заради който беше ходила в болницата, и тя никога нямаше да забрави мълниеносната, унищожителна болка, която беше изпитала тогава, но беше достатъчно силно, за да не го пренебрегне. Тя го повика:
Къртис, отговори ми.
Отне му няколко секунди да го направи и както винаги, когато разговаряше с него по този начин, тя го чуваше в мозъка си: тихо пращене като от плочите, които мама обичаше да си пуска на грамофона, старовремската музика за пиано, създадена от хора с чуждестранни имена — отначало си мислеше, че се казват Бейтовън, Шоупън и Моу Царт, докато учителят по музика в „Харингтън“ не стигна до уроците за класическите композитори миналата година и не изясни този въпрос.
Тук съм, Нилия — отговори той и тя се зарадва, че я беше нарекъл по име, защото така имаше чувството, че е близо до нея.
Пристигнахме в град, който се казва Кенър — съобщи му тя. — Караме по дълго шосе с горички от двете страни. Обади ли се на татко ми?
Съжалявам, но не успях да се свържа с него. Обадих се в полицията и от там ми казаха, че ще му съобщят, а освен това съвсем скоро ще дойдат да ме вземат и да ме закарат в управлението.
Добре. Само искам да знае какво става.
Вече би трябвало да знае. Не се страхувай, татко ти ще те измъкне от там.
Не се страхувам — отвърна тя и може би всъщност се страхуваше, но не искаше тази жена и този мъж да го видят, а силната ръка на мистър Хартли върху нейната ѝ помагаше да поддържа престорения си кураж. — Просто искам това да свърши и се боя за малкия Джак.
Сигурен съм, че скоро ще свърши.
— Ей, Веста, това малкото май заспа!
Нилия отвори очи. Мъжът с револвера се хилеше насреща ѝ.
Дони хвърли един поглед на Джинджър и яростният блясък в нейните очи и леко оголените зъби му показаха, че е събудил демона в нея.
— Какво значение има, нали той не е тук? — рече Дони.
Тя поклати глава и отново се обърна към пътя. Заплашителното ѝ мълчание достатъчно ясно му отговори, че следващия път, когато посмее да каже на глас истинското ѝ име, ще плати за това с топките си.
— Ето я отбивката — рече Джинджър.
Завиваме от главното шосе — изпрати Нилия на Къртис. — По неравен… кален път. Влизаме в гората.
Добре — отговори той. — Тук съм, с теб.
Джинджър продължи по калния път с подгизналата гора от двете страни, докъдето смееше, и спря колата. Сетне угаси двигателя.
— Защо спираш? — попита малкият Джак и този път гласът му потрепери.