— Щевиизкарамевгоратаищевиодеремживи — просъска в отговор Дони. — Сетне ще проснем кожите ви на дърветата, ще ви отрежем шибаните глави и ще ги оставим на…
— Добре, добре — прекъсна го Джинджър. — Престани с тези глупости.
Тя се обърна към тях и обясни:
— Ще поседим тук и ще почакаме малко. Петнайсет-двайсет минути.
Чакаме — каза Нилия на Къртис. — Вътре в колата.
Какво чакате?
— Какво чакаме? — обърна се тя към жената.
— Слушай, момиче — рече Джинджър и се завъртя на мястото си, за да погледне както трябва Нилия Лъденмиър. — Ще се наложи да си затвориш устата, защото започваш да ме дразниш. Дони… нашият шофьор си мисли… само си мисли… да се протегне и да отвори вратата. Виждаш ли как седи приведен, все едно всеки момент ще хукне да бяга на състезание? Хартли, ще глътнеш куршума още преди да успееш да отвориш вратата, а на това място никой няма да чуе изстрела.
— Грешите — отвърна Хартли с безизразно лице. — Никога няма да оставя децата.
— О, значи си герой. Е, браво на теб. Затова ли си едноок и носиш този белег?
— Това си е моя работа.
Къртис — рече Нилия. — Мъжът се казва Дони, а жената — Веста.
А другият мъж?
Другият мъж е…
Дони я прекъсна, като протегна свободната си ръка през седалката и я улови за брадичката. Това толкова я шокира, че мислите ѝ се разпиляха и изгуби връзката с Къртис.
— Ти си хубаво момиче — рече Дони, като се взираше в очите ѝ. — На майка си ли приличаш?
Малкият Джак веднага сграбчи Дони за ръката и се опита да я отскубне, като се мяташе подобно на подивяла пума. Дони само се разсмя на усилията му, а Джинджър му нареди да пусне момичето; в това време малкият Джак захапа със зъби ръката на мъжа. Дони веднага отдръпна ръката си, все едно беше пипнал нагорещен котлон, и се разсмя — сякаш това беше най-забавната комедия, която беше гледал.
— Мадам — рече Хартли тихо, като протегна ръка над раменете на Нилия и я отпусна на яката на сакото на малкия Джак. — Не можете ли да контролирате горилата си?
Лицето на Дони за миг почервеня от притока на кръв; сякаш лумна дори бялото на очите му. Устата му се превърна в изкривена линия, а от смеха му не остана и следа. Той запъна ударника на револвера и насочи дулото право в лицето на Хартли.
— Отпусни се — каза му Джинджър, все едно бяха на пикник. — Той само те дразни. Хартли, на твое място нямаше да прекалявам, това е много опасна игра. Хайде, Дони, върни ударника на мястото му. Направи го. Хайде, отпусни се.
— До пет секунди ще очистя този едноок кучи син — закле се Дони.
Гласът му тръпнеше от копнеж да го стори.
— Да не правим сцени — рече му тя леко и сякаш нехайно. — Върни ударника на мястото му и всички ще се отпуснем.
Въпреки своята осемгодишна дързост малкият Джак изведнъж се разтрепери, предаде се и започна да плаче.
— Искам у дома… у дома… искам у дома… — ридаеше той, заровил глава на рамото на сестра си.
На Нилия не остана нищо друго, освен да го погали по косата и да изрече най-глупавото нещо, което някога беше казвала през краткия си живот:
— Скоро ще се приберем у дома, обещавам ти.
Дони върна ударника на мястото му. От очите му към Клей Хартли сякаш летяха стрели. В отговор мъжът го изгледа безизразно с единственото си око, а стъкленото сякаш отразяваше кървавото безумие на убийството.
Къртис се вслушваше да чуе какво ще каже Нилия и вече се канеше да я повика отново, когато мъж в кафяв костюм и жена в бледолилава рокля и шапка с островърхо черно перо спряха точно пред него в чакалнята на гарата и оставиха двете си чанти в краката му. Сетне го погледнаха така, сякаш беше прозрачен, мъжът сложи ръце на кръста си и рече:
— Какво става? Работиш ли тук, или не?
— Да, сър, моля за извинение — отвърна Къртис.
Сетне пренесе чантите им на около четиридесет фута разстояние до гишето, където попълваха етикетите за багажа, защото до потеглянето на следващия влак имаше почти цял час, и беше възнаграден за усилията си с едно петаче. Докосна козирката на червеното си кепе и меко рече „Благодаря ви, сър“, а в същото време зад него се разнесе гласът на Щуреца:
— Ето го там Къртис Мейхю.
Къртис се обърна. Към него вървеше строен и представителен наглед бял мъж — по-възрастен, може би прехвърлил шейсетте — облечен в изгладен сив костюм и безупречно бомбе, бяла риза и черна вратовръзка на бели точици. Мъжът го доближаваше с бодра крачка, а Щуреца сви рамене зад гърба му и си продължи по пътя.