— Къртис Мейхю — рече белият мъж, когато стигна до своята цел, и огледа Къртис от козирката на червеното му кепе до бомбетата на обувките му, лъснати с плюнка.
— Да, сър, точно така.
— Възложено ми е да те взема от тук, за да те заведа при един човек, който много иска да се запознае с теб.
— Кой е този човек, сър?
— Къртис?
Стария сигурно беше забелязал как Щуреца доведе непознатия мъж, защото мигом изникна до тях, едва ли не между двамата.
— Посетител ли имаш? Ще пътувате ли днес, сър?
Очите му се стрелнаха в търсене на багажа на мъжа, чиято липса вече беше установил.
— Трябва да отведа момчето за малко — гласеше отговорът.
— О, така ли? Ами… той е на работа, а чакаме още пристигащи и заминаващи влакове, преди да свърши работа… така че не виждам как може да стане.
— Хм — рече мъжът и устните му се свиха от раздразнение.
Сетне той извади от вътрешния джоб на сакото си тънък портфейл, а от портфейла — банкнота от десет долара с лика на Хамилтън. Протегна банкнотата пред лицето на Стария и я размаха, все едно искаше да разнесе уханието на парите.
— Предполагам, че ти си началникът на всички носачи — рече той. — Дали това ще бъде достатъчно, за да го освободиш до края на деня?
Стария не погледна парите, а вместо това вежливо се усмихна.
— Сър — рече той, като го произнесе малко по-твърдо от обикновено. — Ако не отместите това късче зелена хартия от лицето ми, може да забравя, че съм джентълмен, а вие сте бял.
— О, значи искаш двайсет долара, така ли?
— Можеш ли да ми кажеш какво става тук? — обърна се Стария към Къртис, все едно другият мъж просто се беше изпарил.
— Не, не може — намеси се твърдо мъжът.
Къртис изведнъж се сети кой трябва да беше този човек.
— От полицията ли сте? — попита той.
— Точно така.
— Ей, ей, ей! — рече Стария и така се намръщи, че бръчките по лицето му заприличаха на бездънни разломи. — Какви са тези приказки за полицията? Къртис, да не си загазил нещо?
— Не, сър, не става дума за мен, а за…
— Служебни дела — рече мъжът.
Той протегна ръка и пъхна банкнотата в джобчето на гърдите на сакото на Стария.
— Вземи парите и оправи нещата. Ще се справиш ли?
— Аз… сигурно… Къртис, ще те извиня пред началника, но… полиция? Не можеш ли да ми кажеш какво…
— Не, не може — повтори мъжът, като улови Къртис за левия лакът. — Хайде, колата ни чака.
Стария закрачи редом с тях към изхода от гарата. Дъждът навън се сипеше равномерно и водата се събираше на локви по тротоара и по улицата.
— Къртис! — подвикна Стария. — Ако имаш нужда от мен, от каквото и да е, обади ми се. Имаш ли монети за телефон?
— Имам — отвърна Къртис. — Благодаря, мистър Крейбъл.
— Добре тогава. По-късно ще те потърся, за да проверя как си, чуваш ли?
— Чувам — отвърна Къртис.
В следващия миг мъжът с изгладения сив костюм и безупречното бомбе вече го водеше към дясната задна врата на един мокър от дъжда, но блестящ от чистота черен автомобил с бели джанти и хромирани части, които светеха толкова ярко, че очите го заболяха, дори в този облачен ден. Мъжът му отвори вратата и едва ли не го бутна на меката задна седалка със светлокафява кожена тапицерия, а вътре — от лявата страна — седеше друг строен мъж на около четиридесет и пет години. Изсеченото лице на мъжа беше обърнато към Къртис и той различи в светлосините му очи и надежда, и ужас едновременно. Мъжът имаше червеникаворуса коса, която стърчеше във всички посоки и имаше сериозна нужда от гребен, а по слепоочията му се виждаше сиво. Беше облечен в обикновена бяла риза с навити ръкави и тъмнокафяви панталони, без шапка и без сако.
— Накъде? — попита шофьорът, когато се настани зад волана, запали двигателя и включи чистачките.
— Няма значение, Виктор.
Хубавата кола гладко потегли от „Юниън Стейшън“ и пое на запад по „Саут Рампарт“.
— Казвам се Джак Лъденмиър — представи се мъжът, който седеше до Къртис. — Преди да кажеш и една дума, искам да ми кажеш едно нещо за дъщеря ми, което е невъзможно да знаеш, ако… ако не си говориш с нея, както твърди тя.
— Какво например, сър?
— Например… каква иска да стане, когато порасне.
— Никога не съм я питал за това — отговори Къртис и забеляза как мъжът до него бавно примигна. — Ще я попитам сега, но не мога да водя два разговора едновременно. Просто няма начин.
Единственият отговор на Лъденмиър беше едва забележимо кимване.
Нилия — повика я Къртис, докато гледаше баща ѝ в очите. — Нилия, чуваш ли ме?