— Това не е просто идея, която се носи в ефира, както го казахте — намеси се Къртис. — Това е самата истина.
Едва сега забеляза, че сякаш обикаляха безцелно по улиците около „Юниън Стейшън“.
— Няма ли да отидем в полицейското управление? — попита той.
— Не — отвърна Лъденмиър. — Няма.
— Шофьорът ви не е ли полицай?
— Не. Няма значение какъв е той. Искам да знам къде са децата ми. Дъщеря ми каза ли ти?
— Да, сър. В град Кенър. Спрели са някъде в гората. Тя казва, че седят в колата и чакат.
— Какво чакат?
— Не знам, сър. Според мен и тя не знае.
Къртис реши да не му казва нищо за пистолета, но все пак да му съобщи имената на похитителите, както ги беше научил.
— Има мъж на име Дони и жена, която се казва Веста. Дъщеря ви казва, че мистър Хартли също е бил там, както и мистър Пар.
— Той е полицейски инспектор от Шривпорт. Но не каза ли и за още един мъж?
— Да, сър. Но не разбрах името му.
— Сигурно него чакат — каза Лъденмиър. — Той ми се е обадил по телефона. Обзалагам се, че от там ще откарат децата право в скривалището, което ще използват.
— Може ли да попитам… защо не отиваме в полицейското управление?
— Заради въпросното телефонно обаждане — рече Лъденмиър, като отново прокара ръка по лицето си до косата. — Онези кучи синове — похитителите — ми казаха, че ако замеся полицията в това, ще убият децата ми. И аз вярвам, че наистина ще го направят. Искат двеста хиляди долара в кашон, който да занеса на някакъв рибарски кей в един часа сутринта в петък.
— Двеста и петнайсет хиляди — напомни му Виктор и натисна клаксона, за да прогони от пътя си една бавна конска каруца, която беше тръгнала да пресича пред колата.
— Да. Точно така. Виктор е адвокатът на моята компания. Той ще осигури парите. А ти, Къртис… ти ще останеш с мен, докато не си върна децата, живи и здрави. Телепатия, мисловно радио… каквото и да е това проклето нещо, ти си единствената ми връзка с Нилия, затова ще стоиш при мен.
Къртис кимна; всичко това звучеше съвсем логично, разбира се, но все пак се налагаше да попита:
— Ами работата ми? Ще ме уволнят, ако не…
— Колко изкара миналата година?
— Доста — отвърна Къртис. — Почти петстотин долара.
— Ще ти платя три пъти по толкова. Когато приключим с това, ще дойда с теб и ще говоря с всекиго, с когото трябва да се разбереш. Устройва ли те?
— Да, сър. Това са много пари. Радвам се, че ще мога да дам повечето на мама и малко на мистър Крейбъл, който отговаря за всички носачи на гарата.
— Прави каквото искаш с тях. Аз искам от теб само да поддържаш връзка с Нилия. Можеш ли да говориш с нея сега? Да ѝ кажеш, че ще ги спася от това и да не се тревожи?
— Да, сър, ще го направя.
Лъденмиър загледа Къртис в лицето; изражението му не се промени особено, макар и погледът му да стана малко отнесен. С изключение на това, докато общуваше с Нилия, изглеждаше точно по същия начин, както преди. Това беше истинска мистерия за Лъденмиър и той нямаше нито времето, нито силите да се опитва да я разгадае. Най-спешните и непосредствените му задачи бяха да събере парите и да намери начин да каже на Джейн какво става, без да я съсипе. И щеше да се наложи да го направи в мига, в който заведе Къртис у тях. Ако се беше върнала от сбирката на своя благотворителен клуб, тя вече щеше да е започнала да се пита защо децата още не са се върнали от училище.
— Да продължавам ли да обикалям с колата, Джак? — попита Виктор.
— Не — отвърна Лъденмиър с тежка въздишка. — Време е да се прибираме у дома.
Виктор зави към квартал „Гардън Дистрикт“ и продължи през сивия дъжд.
Седемнайсета глава
Джинджър изхвърча от олдсмобила в мига, в който Пърл спря черния форд на калния път в гората. Сетне все така бързо се нахвърли върху него още преди да успее да излезе от колата.
— Как мина? — попита го тя.
— Чудесно. Хвана се на всичко.
Пърл беше влязъл в една телефонна кабинка в дрогерията „Рексол“ и беше притиснал носна кърпа към слушалката, така че да заглушава гласа му, а освен това беше съобщил условията им с най-дрезгавия шепот, който беше успял да докара.
— А при вас как е?
Тя не му отговори, защото нямаше търпение да действат.
— Донесе ли нещата?
— Тук са.
Той заобиколи колата и отвори вратата на мястото за пътника. На седалката бяха оставени два хартиени плика — единият беше от „Рексол“, с няколко пакета памучна вата и лента скоч, а другият беше от бакалията до дрогерията и…