— За какво са всички тези продукти? — попита го по-остро тя.
Беше погледнала във втория плик и беше видяла вътре четири консерви свинско с боб, три ябълки, един самун хляб и малко свински пастет, две бутилки кока-кола, три кутии карамелизирани фъстъци от онези, които децата много обичаха, защото във всяка имаше играчка — изненада, едно руло тоалетна хартия, кухненски нож с назъбено острие и отварачка за консерви и бутилки.
— Донесъл си два пъти повече неща, отколкото ти казах.
— Реших, че може да имаме нужда от тях.
— Решил си — повтори тя, а устните ѝ се изкривиха. — Ти си решил.
Пърл изправи рамене. Беше готов да посрещне атаката, която щеше да последва всеки момент.
— Имаше един проблем — рече той и видя как лицето ѝ незабавно се изопна. — Лъденмиър не може да донесе парите преди един часа в петък сутринта. Каза, че не може да събере толкова…
— Глупости — прекъсна го Джинджър с яростен поглед.
Сетне се наведе толкова близо до него, че носовете им почти се докоснаха.
— Глу… пос… ти — произнесе тя със стиснати зъби. — Искаш да ми кажеш, че си му отпуснал още цял ден?
— Нямаше как иначе. Той…
— О, мамка му! Ти луд ли си, да ти го начукам? Отпуснал си му края? Дявол да го вземе, нали ти казах… ако започне да мънка, че не може да събере мангизите, трябва да го притиснеш веднага! Да му кажеш, че ще отрежем ушите на малките копеленца в един часа и пет минути, ако не дойде точно по график с парите до последния цент! О, не… о, не… Не ми казвай, че си прецакал всичко!
Тя сложи ръце на кръста си и започна да обикаля в кръг около колата, като газеше в мокрите бурени. Не спираше да клати глава, забила поглед в земята, и продължаваше да повтаря „Не, не… не, не“, докато дъждовните капки се сипеха по косата ѝ.
— Добре де, не е дошъл краят на света — рече Пърл.
Тя спря да обикаля и едва ли не се втурна към него, а по лицето ѝ беше изписана такава безумна ярост, че той почувства хладното острие на страха до гърлото си. Сви ръце в юмруци, като си мислеше, че може наистина да му се наложи да отблъсне със сила атаката на тази кучка.
Но тя се спря точно преди да го нападне. Очите с цвят на шампанско горяха.
— Да не си мислиш, че това е летен лагер? — попита го тя със стиснати зъби. — Да не си мислиш, че тази вечер ще седим край огъня и ще пеем песни? Ти прецака нещата, Пърл. А аз си мислех, че си разбираш от работата!
— За пръв път отвличам някого — отговори той. — А ти?
— Не биваше да му даваш време да мисли! Ако му остане прекалено много време, ще започне да си мисли, че трябва да замеси ченгетата! А сега ще трябва да гледаме две деца още цял ден и да се разправяме с проклетия шофьор!
— Затова пък ще изкараме още петнайсет хиляди долара — рече Пърл. — Това не струва ли нещо?
— Не, нищо не струва — рече Джинджър и вдигна очи към облаците, все едно се опитваше да открие облекчение за яда си в небето.
Когато отново погледна към Пърл, изражението ѝ беше студено, а дъждът се стичаше по бузите ѝ.
— Седни в колата. Двамата с Дони ще се погрижим за всичко. Дай ми револвера и плика. Прибери ножа в него.
Пърл ѝ подаде револвера трийсет и осми калибър и хартиения плик от „Рексол“, сетне сви рамене и се върна зад волана на черния форд. Нямаше нищо против да не ѝ се пречка.
Джинджър се върна до олдсмобила. Отвори лявата задна врата и насочи револвера срещу Хартли.
— Ти. Излез. Дони, ела да ми помогнеш.
— Ако някой от вас двамата мръдне — рече Дони на Нилия и малкия Джак, — ще ви се прииска да не се бяхте раждали. Ясно ли е?
— Ясно — отговори Нилия.
Току-що беше чула от Къртис как татко ѝ беше казал, че ще ги спаси и да не се тревожат. Беше готова да се разплаче, но нямаше да си позволи да се срине по този начин, дори само за да изглежда силна пред братчето си. Беше уморена, а главата ѝ пулсираше от болка; никога не беше разговаряла с Къртис по този начин, толкова дълго и толкова интензивно, и се чувстваше като изцедена. Беше истинска благословия от съдбата да може да се свързва така с Къртис — а чрез него и с баща си — но освен това си мислеше, че от нея зависят и много други неща, защото мисленото общуване нямаше да свърши цялата работа, а силите ѝ бяха на привършване.
— Няма страшно — каза Хартли на децата, преди да излезе от колата.
Той се изправи пред двата револвера и двамата похитители, непримиримо вирна брадичка срещу тях и рече: