Сетне тя се обърна към Хартли и рече:
— Добре дошли в новия си дом, където ще нощувате следващите два дни. Предполагам, че не е това, с което сте свикнали, но нямаме какво друго да ви предложим. Ако мистър Лъденмиър е добро момче, скоро ще си тръгнете от тук — а ние си мислим, че той ще бъде много добро момче.
— Тук вони дори по-лошо, отколкото от устата на онзи — заяви малкият Джак, който си беше възвърнал част от предишния кураж.
Нилия го сръга с лакът, за да си мълчи, но от опит знаеше, че това беше толкова трудно, колкото да се запуши кошер с коркова тапа.
— Вероятно ще стане и по-зле — отвърна Джинджър с лека и бездушна усмивка. — Освен онова ведро в ъгъла няма друго. През деня тук вътре ще бъде доста тъмно, а вечер — съвсем. Ще спите на пода, ако ви се спи. Хартли, виждаш ли вратата?
— Виждам я — отвърна той.
— Вратата не се заключва. Не очаквахме да се наложи да пренощувате… така че ще трябва да обърнем онази маса и да подпрем вратата с нея, и ако видим нещо да се мърда или чуем нещо да скърца, това няма да ни хареса.
— Децата струват пари — рече Хартли. — Няма да им направите нищо лошо.
— Ами как да ти кажа — хем си прав, хем грешиш за това. Няма да ги убием, това е сигурно. Но колкото до теб… ти не струваш и десет шибани цента, поне така ми се струва. Нещо повече, създаваш само излишни затруднения, не си ли съгласен с мен?
Хартли не отговори, защото си даваше сметка, че жената казваше самата истина.
Нилия се намеси, макар че сърцето ѝ биеше с всичка сила и се чувстваше така, все едно всеки момент може да се срине на земята и да се свие на скимтяща топка.
— Мистър Пар, мислех ви за приятел на татко ми.
Той се забави няколко секунди, преди да отговори:
— Моите приятели са в портфейла на татко ти, малката. И искам да взема колкото мога повече от тях. Съвсем скоро ще имам сума ти нови приятели в джобовете си. И тогава всичко ще свърши и ще можеш да се прибереш у дома.
— Точно така — потвърди Джинджър с безжизнен глас. — Това е самата истина.
— Светни в лицето на този шибаняк — рече Дони и протегна ръка, за да улови китката на Пърл и да насочи лъча на фенерчето. — Погледни как блести това проклето око! Гледай какво нещо… присвива си здравото око, но другото не помръдва.
— Стига толкова — рече Джинджър. — Да ги оставим на мира.
— Чакай… чакай. От това проклето око ме побиват тръпки, мамка му. Как ще спя в съседната стая, като знам, че това нещо ще е тук през цялата нощ?
— Ще се наложи да се стегнеш.
— Друг път. Просто ще му го взема.
Дони извади револвера от колана си и направи крачка към Хартли. Шофьорът незабавно отстъпи назад.
— Дони! Стига толкова, ти казах!
— А АЗ ТИ КАЗАХ, ЧЕ ЩЕ МУ ГО ВЗЕМА! — изрева в отговор младият мъж.
Когато насочи светлината на фенерчето към Дони, Пърл видя, че лицето му беше разкривено от ненавист и ярост, а алената кръв за миг беше бликнала нагоре от дебелия му врат, за да издуе до пръсване бузите и устните му и да обагри в червеникаво присвитите му очи.
— ЧУВАШ ЛИ? — викна предизвикателно той.
Настъпи продължително и ужасяващо мълчание, нарушавано само от дрезгавите хрипове на Дони и почукването на дъждовните капки по ламаринения покрив. Нилия се притисна плътно до брат си и се обърна наум не към Къртис, а към Бог: Помогни ни, моля те.
— Добре, Хайнц — рече успокоително Джинджър, все едно се опитваше да дресира някой див звяр. — Добре, успокой се. Направи го, ако това искаш.
— Това искам.
С тези две думи той се втурна към Хартли, вдигна револвера до слепоочието му и притисна другата си ръка към лявото му око. Хартли потрепери, но не се опита да се съпротивлява. Ръката се зае за работа и Пърл неволно продължи да осветява всичко с лъча на фенерчето, защото в драматичното развитие на ситуацията имаше нещо налудничаво и извратено, което го омагьосваше. Все едно гледаше върховното насилие, на което може да бъде подложено едно човешко същество — друг човек да му извади окото. Хартли ахна, разнесе се влажно мляскане и когато Дони отдръпна ръката си, на лицето на шофьора остана влажна червена дупка, която беше кошмарна гледка… но за Пърл всичко това беше демонстрация на власт от едно човешко същество върху друго, която не можеше да не оцени по достойнство.
— Добре, сега доволен ли си? — попита Джинджър.
— И още как — отвърна Дони, като звучеше малко замаян.
Той разтвори юмрука си и стъкленото око проблесна в лъча на фенерчето.
— Това нещо още е топло — рече той и отново го стисна в юмрука си, вдигна го до ухото си и го разтърси, все едно очакваше да чуе тракане.