Ангел Каралийчев
Момчето, кученцето, котенцето и жабчето
Една жена си имала момченце, което ходело на училище. Всяка заран, когато момченцето тръгвало на учение, майката му давала по една парица и му думала:
— Вземи, чедо, тая парица, за да си купиш кравайче от хлебарницата.
Веднъж, като вървяло по пътя, момчето видяло три лоши деца, които биели жестоко с пръчки едно малко кученце.
— Хей — извикало момчето, — защо биете кученцето?
— То не е твоя работа. Върви си по пътя или ще натупаме и тебе! Кученцето жално квичало. Момченцето пак викнало на побойниците:
— Слушайте, ако ми дадете кученцето, ще ви дам една паричка, с която можете да си купите кравайче. Съгласни ли сте?
— Може — отвърнало едно от лошите деца, — дай паричката! Дало момчето паричката си и прибрало кученцето. През тоя ден то не яло кравайче. Като се върнало в къщи, майката видяла кученцето, намръщила се, но нищо не казала на сина си.
На другия ден тя пак му дала паричка и го изпроводила на училище. Като минавало по моста, то видяло същите лоши момчета. Сега те мъкнели едно котенце. На шията му вързали тежък камък и се гласели да хвърлят нещастното животинче в реката. Котенцето мяукало като разплакано дете. Момчето съжалило животинката и се провикнало към злите деца:
— Стойте, не го хвърляйте в реката! Продайте ми го за една парица.
— Дай парицата! — рекло най-голямото лошо дете и му подало котенцето.
Момчето отвързало камъка от шията на котенцето, прибрало животинчето в торбичката си, отишло на училище и пак гладувало до вечерта. Като се прибрало в къщи и майка му видяла котенцето, намръщила се още повече, но и този път нищо не му рекла.
На третия ден момчето дало паричката си, за да отърве от ръцете на лошите деца едно жабче, което било изскочило от дълбокия вир, без да го види майка му. Като се прибрало вечерта в къщи и пуснало жабчето на рогозката при кученцето и котенцето, майката избухнала:
— Защо ми носиш тези гадини в къщи? Кой ще ги храни? Не виждаш ли какви сме сиромаси!
— Не се люти, майко — отвърнало момчето, — всяка гадинка иде с късмета си.
— Да ги махаш от къщи, не ги искам! — развикала се майката.
— Добре, майко, ще ги махна, но и аз ще отида с тях.
— Върви, където щеш! — провикнала се ядосаната майка и заключила вратата след момчето си.
Тръгнало момчето по големия път, а кученцето, котенцето и жабчето се навървили подире му. Вървели, вървели, наближили един голям град. Седнали да си починат. Момчето започнало тежко да въздиша.
— Какво ти е, бате? — попитало жабчето. — Защо въздишаш?
— Мъчно ми е, защото нямаме хляб. Какво ще правим?
— Ще печелим — отвърнало жабчето.
— Как ще печелим?
— Ще ти кажа как. Аз имам хубав глас и ще пея, а пък кученцето и котенцето ще играят. Ще веселим децата и те ще ни дават по някоя паричка, за да си купуваме хляб. Хайде да опитаме!
Станали и пак тръгнали. Влезли в града и спрели в училищния двор. Жабчето почнало да пее, а кученцето и котенцето захванали да подскачат толкова чевръсто, че децата се захласнали и напълнили калпака на момчето с парички. Момчето много се зарадвало, като видяло парите. За себе си то купило едно кравайче, за жабчето — цяла кибритена кутийка с мухи, за кученцето — парче месо, а за котенцето — една рибка. Нахранили се хубавичко, излезли вън от града и пренощували в една купа сено. На втория ден отишли в друг град. И там си изкарали хляба с песни и игри. Продължили пътя си по-нататък, много села и градове обходили. И много дни и години изтекли. Гласът на жабчето станал още по-хубав, вратът на кученцето надебелял, на котенцето пораснала опашката, а под носа на момчето наболи мустаци.
Веднъж жабчето рекло:
— Бате, омръзна ми да ходя по света и да пея.
— Ами какво искаш? — попитало момчето.
— Искам да се върна в дълбокия вир при мама. Дожаля ми за нея.
— И на мене ми дожаля за моята майка — рекло момчето. — Хайде да си идем у дома.
— Като ме заведеш при мама — продължило жабчето, — тя ще се зарадва много и ще посегне да те награди с пари. Ти, батенце, пари не вземай, ами поискай сребърната кутийка, която мама държи под езика си.
Върнали се нашите пътници по същия път, по който минали на отиване. Когато стигнали до дълбокия вир, жабчето се провикнало:
— Майко, връщам се, излез да ме посрещнеш!
Старата жаба подскочила от радост толкова високо, че прескочила воденицата.
— Къде се губиш, мамина рожбо? — попитала тя жабчето си. Жабчето й разказало всичко.
— С какво да те наградя? — обърнала се благодарната жаба към момчето.
— Нищо друго не ща, искам само кутийката, която носиш под езика си! — рекло момчето.