— На — рекъл той, — носи я на батя си, да не плаче. Котенцето рекло:
— Благодаря! — размахало лапичката си и изскочило на двора, където го чакало кученцето.
И двете си тръгнали.
Отново котенцето стъпило върху гърба на кученцето и двете плувнали през морето. Но щом стигнали сред морето, кученцето рекло: — Дай кутийката на мене, аз искам да я нося!
— Не може! — отвърнало котенцето.
— Защо?
— Защото плъхът я даде на мене.
От дума на дума двете другарчета се скарали. Сборичкали се във водата и котенцето изтървало кутийката. Запляскало с лапичките си и викнало:
— Стой!
— Какво има? — попитало кученцето.
— Изтървах кутийката в морето!
— Сега я свърши като кучето на нивата.
Измъкнали се двете другарчета на брега, клекнали до един камък и загледали с голяма мъка морето…
Тъкмо в туй време пристигнал един рибар. Той натъкмил мрежата си, метнал я в морето, изкарал я на пясъка и ахнал: в мрежата се била заплела една голяма риба.
Рибарят изкормил рибата, хвърлил червата на пясъка, мушнал рибата в торбичката и си отминал.
Котенцето се облизало.
— Ела поне да хапнем рибешко ядене. Навели се двете другарчета и почнали да ядат.
Кученцето налапало половината черва, но се задавило и почнало да квичи.
— Олеле, нещо заседна на гърлото ми!
— Отвори устата си! — рекло котенцето.
Кученцето си отворило устата. Тогава котенцето бръкнало с лапичката си в кучешкото гърло и какво мислите извадило? Извадило вълшебната кутийка. Голямата риба, която хванал рибарят, я била глътнала.
Много се зарадвали двете другарчета, като намерили кутийката, и търтили да я отнесат на батя си. Заварили го, че още седи на камъка и плаче.
— Бате, чакай, не плачи, аз ти нося кутийката! — викнало котенцето и подало кутийката на разплаканото момче.
Момчето си избърсало очите и отворило капачето на кутийката. Мигом се появил великанът.
— Какво ще заповядаш, господарю? — попитал той.
— Заповядвам ти да ми донесеш двореца, невестата и крадеца!
И ето че дворецът пак си дошъл на мястото. Момчето влязло вътре, почнало да тропа, разбудило крадеца, който още спял дълбоко, ударило му една плесница и викнало:
— Друг път да не крадеш чуждите, дворци, защото ще заповядам на великана да ти намести кокалите. Сега да те няма!
Вехтошарят си грабнал шапката и побягнал. А в двореца останали: момчето с невестата си в двореца, котенцето на тавана, а кученцето на двора. Всяка вечер жабчето излизало от дълбокия вир и им пеело песни, докато другите заспят.