Беше на осем. За кратък миг ѝ се бе удало да остане насаме с татко. Близначката ѝ Сигри беше отишла някъде: на балет, на хор, на езда. Това ги отличаваше. Сигри беше винаги активна, тя — по-кротка. Не обичаше да се показва. Две момичета, родени по едно и също време, завинаги свързани и все пак толкова различни.
Искаш ли да бъдеш Снежанка, а аз да съм Спящата красавица?
Защо все аз съм Снежинка, Сигри?
Защото имаш тъмна коса, а аз съм руса. Не разбра ли?
Не. Тъпа съм.
Тъпа ли? Никога повече не го казвай. Не познавам по-умен човек от теб, Миа.
Миа Крюгер затвори лаптопа и остави чашата на пода.
Не биваше да мисли вече за това.
Беше минало.
Облепи с тиксо капака на кашона и взе маркера. Известно време се чудеше какво да напише, но най-накрая се спря на нещо просто: снимки.
Миа вдигна кашона, занесе го в малката спалня и го остави при другите. Спомените. Най-накрая събра сили да ги прегледа, да приключи с така изнурителната задача. Със съдържанието на последния кашон се оказа най-трудно. Особено тежко ѝ бе да прелисти един от фотоалбумите. Албумът на Миа. Майка ѝ го бе наредила за нея. На първата страница: тя като бебе в бебешка количка, единствената снимка, на която е сама, и после в тази последователност: Миа и Сигри на втория им рожден ден. Сигри и Миа на дансинга. Татко е купил нов автомобил! Цялото им детство в Осгорщран, документирано, както е възможно само във фотоалбум от осемдесетте. Спомени в избледнели цветове, извикващи непосредственото желание да се втурне в банята, да отвори шишенцата с хапчета, да се зашемети, но естествено, не го направи.
Сега там е празно.
Хапчетата вече ги няма.
Всички шкафове са празни.
Шишенцата вече ги няма.
Преди четири месеца зимата в душата ѝ бе по-мразовита от зимата, бушуваща навън. Алкохол и хапчета. Непрестанно опиянение като реакция на света, с който не се справяше.
Преди десет години намериха в мръсно мазе в квартал „Тьойен“ близначката ѝ Сигри мъртва от свръхдоза хероин. Родителите ѝ си отидоха заедно от скръб, нямаше ги, бяха покойници.
Преди година продаде апартамента си в Осло и купи къща на брега на Трьонделаг, решена да ги последва.
Да сложи край на живота си.
Ела, Миа, ела.
Сестра ѝ тича в бяла рокля насред златожълта житна нива, вика я като насън.
Господи, колко беше глупава!
Още я беше срам.
Хвърли за последно поглед към кашоните и се върна във всекидневната, затваряйки вратата след себе си.
Нов живот.
Шест месеца на яхта.
Отново се усмихна, занесе празната чаша от кафе на плота в кухнята и тръгна към банята да си вземе душ, но в същия миг на вратата се позвъни. Миа излезе в коридора и през шпионката видя познато лице. Съседът ѝ Александър, младо момче на двайсет и няколко, придружен от светлокосо момиче, вероятно сестра му.
Защо не размислиш и не дадеш апартамента под наем?
Докато те няма.
В момента е в леко затруднено положение…
Миа Крюгер възнамеряваше да го продаде, да приключи с този град, но от край време си имаше слабо място. Да помогне на човек в нужда. И в това отношение със Сигри бяха напълно различни. Сигри бе много по-твърда, а Миа — уязвима в отношенията си с околните, понякога се чувстваше почти прозрачна. А стана полицайка. Трябваше да работи нещо друго. На моменти злото едва не я смазваше. Всъщност бе решила да следва литература. Още от малка потъваше в света на художествената измислица — пространство, където не е подвластна на силните впечатления. Направи някакъв опит: записа се в „Блиндерн“, посети няколко лекции, но не се яви на изпитите. Струваше ѝ се безсмислено. Да чете книги, докато Сигри живее на улицата, боде се по входовете — не, беше длъжна да предприеме нещо конкретно. Затова почти случайно кандидатства в Полицейската академия и учудващо, незнайно как, се представи изключително добре. Сякаш бе създадена за това. Мунк я взе в отдел „Убийства“ още преди да завърши. Хареса ѝ от първия миг. Екипът беше сплотен, хората — извънредно способни и интелигентни. Изпита чувството, че с нещо ще е полезна; ще се превърне в щит срещу нищетата. Но това бе нож с две остриета. Извънмерно силна и същевременно така ранима.
Затова си толкова специална, Миа.
Затова си най-добрата сред хората ми.
През последните десет години Холгер Мунк се грижеше като баща за нея и винаги щеше да му бъде благодарна, ала вече беше време.