Сега гледаше Емико през булото на изгарящата треска и си мислеше за дълговете, които има да изплаща, и дали ще доживее да ги изплати.
— Ще те измъкнем — прошепна той.
Отново го втресе. През цялата нощ му беше горещо, а сега изведнъж зъзнеше отново, беше му толкова студено, сякаш се е върнал в Средния запад, където зимите още бяха мразовити и сняг покриваше всичко. Беше му студено, не беше жаден и дори пръстите на пружинката чувстваше ледени върху кожата си.
Избута безсилно ръката ѝ.
— Хок Сенг върна ли се вече?
— Гориш. — Лицето ѝ беше изопнато от тревога.
— Върна ли се? — повтори Андерсън. Адски важно беше Хок Сенг да се върне. Да е тук, в стаята с него. Макар че не помнеше точно защо. Но помнеше, че е важно.
— Мисля, че няма да дойде — каза Емико. — Ти му даде всички необходими документи. Препоръчителните писма. Той вече се е свързал с твоите хора. С новия търговски представител. С онази жена, Баудри.
На балкона се появи чешърка. Измяука тихо и се вмъкна в стаята. Емико не ѝ обърна внимание, Но пък те двете си бяха сродни души. Симпатични същества, създадени от един и същ несъвършен бог.
Андерсън проследи с поглед котката, която прекоси спалнята му и се стопи през вратата. Ако не беше толкова болен, щеше да я замери с нещо. Въздъхна. Не му беше до това. Твърде уморен беше, за да се оплаква от някаква котка. Зарея поглед към тавана и бавните обороти на манивелния вентилатор.
Искаше му се още да е ядосан, Но дори това беше останало зад гърба му. В началото, когато разбра, че е болен, когато Хок Сенг и момичето се дръпнаха в ужас от него, той реши, че са полудели. Така де, откъде ще лепне зараза, точно той? Но после, от ужасените им лица, разбра.
— Фабриката? — прошепна тогава, повтаряйки казаното от Маи, а Хок Сенг кимна, вдигнал ръка пред лицето си.
— Пречиствателното или водораслените резервоари — измърмори старецът.
Изпитал бе нужда да се ядоса, и тогава като сега, но болестта вече изпиваше силите му. Успял бе да призове някакво подобие на увехнала ярост, но и тя прегоря бързо.
— Оцелели има ли?
— Само един — прошепна момичето.
Той кимна, а те се изнесоха на пръсти. Хок Сенг. Хок Сенг и вечните му тайни. Тайни и планове. Хок Сенг умееше да чака…
— Идва ли? — Трудно му беше да изрече думите.
— Няма да дойде — промълви Емико.
— Ти си тук.
Тя сви рамене.
— Аз съм Нов човек. Вашите болести не ме плашат. Китаецът няма да дойде. Нито онзи човек, Карлайл.
— Поне теб няма да закачат. За това си удържаха на думата.
— Може би — каза тя след известно колебание.
Андерсън се зачуди дали е права. Зачуди се дали е грешил за Хок Сенг, както беше сгрешил за толкова други неща. Дали представата му за Тайланд е била изначално сбъркана. Прогони страха.
— Ще удържи на думата си. Той е делови човек.
Емико не отговори. Чешърката скочи на леглото. Емико я прогони, но животинчето се промъкна обратно, доловило в лицето на Андерсън обещанието за леш. Емико понечи да я изгони.
Той се опита да вдигне ръка и изграчи:
— Недей. Нека остане.
49.
Групичката от „АгриГен“ се появи откъм доковете. Каня и нейните хора стояха мирно, почетна стража на демони. Фарангите мижаха под тропическото слънце и оглеждаха земята, която виждаха за пръв път. Сочеха невъзпитано младите момичета, които вървяха по улицата, смееха се и говореха на висок глас. Раса от грубияни. Самоуверени грубияни.
— Много са самодоволни — измърмори Паи.
Каня се стресна, чула собствените си мисли, изречени на глас, но замълча. Решила беше да изчака търпеливо, да си наляга парцалите, докато Аккарат приключи с посрещането. Чуждоземската групичка се предвождаше от навъсена руса жена — Елизабет Баудри, агригенска креатура от главата до петите.
И тя като другите представители на „АгриГен“ носеше дълго черно наметало с логото на компанията — червен пшеничен клас. Каня се утеши с мисълта, че проклетниците сигурно се потят, като прасета под жаркото тропическо слънце. Лицата им вече бяха лъснали.
— Това е групата, която ще отиде в семенната банка — каза Аккарат.