Лодката на гайджина се удари леко в парапета.
— Сауатди крап? — извика той. — Ехо?
Стар беше, с петносана кожа и интелигентни очи. Момичето — тънко, смугло и с мека усмивка. Двамата се облегнаха на перилото, загледани в тъмните помещения на апартамента.
— Не бягай, мъничката ми — каза старецът. — Ние сме съвсем безобидни. Аз не мога да ходя, а Кип е добра душа.
Емико чакаше. Надяваше се, че ще им омръзне и ще си тръгнат. Но те не си тръгнаха, стояха си там и гледаха към нея.
— Моля? — извика момичето.
Убедена, че греши, Емико излезе на балкона, газеше предпазливо през дълбоката до глезените вода. Отдавна не беше говорила с никого.
— Момиче на пружина — прошепна младата жена.
Старият гайджин се усмихна на думите ѝ.
— Нови хора, така наричат себе си. — В очите му нямаше присъда. Вдигна отпуснатите телца на две мъртви чешърки. — Искаш ли да вечеряш с нас, млада госпожице?
Емико посочи перилото на балкона, където беше вързала собствения си дневен улов.
— Нямам нужда от помощта ви.
Мъжът погледна наниза риби, които се полюшваха току под водната повърхност, после вдигна очи и я погледна с уважение.
— Сигурно. Особено ако съм прав за дизайна ти. — Махна ѝ да се приближи още малко. — Наблизо ли живееш?
Емико посочи нагоре.
— Чудесен имот. — Старецът кимна одобрително. — Може пък тази вечер да хапнем при теб. Чешърките може да не са ти по вкуса, но ние ще се радваме да опитаме от твоята риба.
Емико сви рамене. Беше ѝ самотно, а старецът и момичето изглеждаха безобидни.
Когато притъмня, стъкнаха огън от нацепени мебели на балкона на апартамента ѝ и опекоха рибата. В процепите между облаците грееха звезди. Градът се простираше наоколо, тъмен, лабиринтен. Когато се нахраниха, старецът придърпа сакатото си тяло по-близо до огъня с помощта на момичето.
— Кажи ми сега, какво прави пружинка като теб в наводнения Банкок?
Емико вдигна рамене.
— Останах тук, когато другите заминаха.
— И с нас стана същото. — Старецът се усмихна на приятелката си и тя също му отвърна с усмивка. — Макар че ваканцията ни, изглежда, скоро ще свърши. По всичко личи, че кралството ще се върне към насладите на калорийните студени войни и генетическата надпревара, а това значи, че белоризците отново ще имат нужда от мен. — Последното го накара да се разсмее.
— Ти генехакер ли си? — попита Емико.
— Повече от това, надявам се.
— Спомена, че знаеш за моя… дизайн?
Мъжът се усмихна. Повика момичето до себе си и плъзна разсеяно ръка по бедрото ѝ, без да сваля поглед от Емико. Чак сега Емико осъзна, че момичето е по-особено: че е момче и момиче едновременно. То ѝ се усмихна, сякаш усетило посоката на мислите ѝ.
— Чел съм за твоя вид — каза старецът. — За вашата генетика. За обучението, което преминавате… — А после внезапно извика: — Стани!
Емико със закъснение осъзна, че е скочила и стои мирно. Че стои мирно, тресе се от страх и желание да угоди.
Мъжът поклати глава.
— Направили са ви нещо ужасно.
Гняв се разгоря в гърдите ѝ.
— Но са ме направили и силна. Мога да ви нараня.
— Да. Вярно е. — Той кимна. — Минали са напряко. Обучението ти прикрива това, но преките пътища са си там. Желанието да се подчиняващ… Бог знае откъде са взели това. От лабрадор или друга подобна порода, предполагам. — Сви рамене. — Но в почти всички други отношения ти превъзхождаш обикновените хора. По-бърза си, по-умна, с по-силно зрение и по-остър слух. С послушанието са прекалили, но пък болести като моята не можеш да пипнеш. — Посочи краката си, целите в рани и нацепена сълзяща кожа. — Изобщо, извадила си късмет.
Емико го гледаше втренчено.
— Ти си от учените, които са ме създали.
— Не точно, но приблизително вярно. — Усмихна се. — Знам тайните ти, както знам тайните на мегодонтите и на високодобивната пшеница. — Кимна към мъртвите чешърки. — Знам всичко и за тези котки. Ако поискам, мога да им пусна една генетична бомба, която да обезвреди камуфлажа им и само в рамките на едно поколение да ги върне към по-старата им и не толкова успешна версия.
— Би ли го направил?
Той се засмя и поклати глава.
— Така ми харесват повече.
— Мразя хората като теб.
— Защото някой като мен те е създал? — Засмя се отново. — Учудвам се, че не се радваш на срещата ни. Така де, кой друг би могъл да се похвали, че е срещнал лице в лице своя божествен създател? Хайде, нима нямаш въпроси към своя бог?
Емико го изгледа намръщено и кимна към чешърките.
— Ако беше моят бог, най-напред щеше да създадеш Новите хора.
Стария гайджин се засмя.