— Това би било много вълнуващо.
— И ние щяхме да победим в надпреварата с вас. Точно както чешърките са изместили обикновените котки.
— Това още може да се случи. — Той сви рамене. — Сибискозата и мехурчестата ръжда са безсилни срещу вас.
— Не. — Емико поклати тава. — Ние сме стерилни. Само вие ни вдъхвате живот. — Раздвижи ръка. Издайническото накъсване и тремор бяха очевидни. — Аз съм маркирана. Всички сме маркирани. Маркер също толкова очевиден като при мегодонтите и десеторъките.
Той махна сякаш да прогони досадна муха.
— Характерното насечено движение не е страничен ефект от някаква необходима промяна, а притурка. Няма причина да не се премахне. Колкото до стерилитета… — Той сви рамене. — Ограниченията могат да се свалят. Те се предохранителна мярка заради минали неудачи, но не са физиологично задължителни. В интерес на истината, някои от тях дори затрудняват генетичното ви конструиране. Нищо в теб не е неизбежно. — Той се усмихна. — Може би някой ден всички хора ще са Нови хора и тогава ще гледат на нас както ние гледаме на бедните неандерталци.
Емико се умълча. Огънят припукваше.
— Можеш ли да го направиш? — попита накрая. — Да направиш така, че и аз да се размножавам естествено, кого чешърките?
Старецът се спогледа със своето момче-момиче.
— Можеш ли да го направиш? — Повтори Емико настойчиво.
Той въздъхна.
— Не мога да променя механизмите на тялото ти. Ти нямаш яйчници. Да те направя фертилна е точно толкова невъзможно, колкото да уголемя порите на кожата ти.
Емико сгърби рамене.
Мъжът се разсмя.
— Не увесвай нос! И без това нямам влечение към женските яйчници като източник на генетичен материал. — Усмихна се. — Косъм от косата ти ще свърши работа. Ти не можеш да бъдеш променена, но децата ти — генетичните, ако не и физическите ти деца — могат да бъдат направени фертилни, могат да станат част от естествения свят.
Сърцето ѝ се качи в гърлото.
— И ти можеш да го направиш? Наистина?
— О, да. Мога да направя това за теб. — Мъжът беше забил поглед в далечината, мислеше. Усмихна се. — Мога да направя това за теб, както и много други неща.
Благодарности
Без помощта на немалък брой съратници „Момиче на пружина“ би бил по-неуспешен роман. Искрена благодарност дължа на следните хора: Кели Бюлър и Даниел Спектър, задето намериха начин да ме приютят и да ми покажат забележителностите на Чианг Май, докато правех проучвания за книгата си; на Ричард Фос, задето ме просветли относно ветроходите; на Иан Чаи, задето ми помогна с изграждането на характера на Тан Хок Сенг; на Джеймс Фан, автора на „Земя в пламъци“, за знанията и проницателния поглед върху екологичните проблеми на Тайланд; на бандата в „Блу Хевън“ — на моите първи читатели Тобайъс Бакъл и Бил Сан, — но също на Пол Мелко, Грег Ванекхоут, Сара Принес, Сандра Макдоналд, Хедър Шоу, Холи Макдауъл, Иън Трегилис, Рае Карсън и Чарли Финли. Едва ли бих намерил пътя към края на книгата си, ако не беше тяхната мъдрост. Бих искал също да благодаря на редакторката си Джулиет Алмън, която ми помогна да открия и разреша сериозни проблеми в сюжета в момент, когато вдъхновението ми беше съвсем пресъхнало. Бил Тафин също заслужава специална благодарност. Имах късмет да се запозная с него, когато тази книга беше още в пелени, и той се оказа едновременно добър приятел и богат източник на културна информация за Югоизточна Азия. И накрая, нека благодаря на съпругата си Аджула, която е най-верният ми поддръжник в продължение на много години. Търпението и вярата ѝ в мен нямат равни. Разбира се, макар тези хора да вдъхновиха най-доброто в романа, цялата отговорност за грешките, пропуските и недомислиците в него е единствено моя.
Позволявам си да отбележа, че макар книгата да е ситуирана в един бъдещ вариант на Тайланд, тя не бива да се възприема като прочит на съвременния Тайланд и неговите жители. Горещо препоръчвам автори като Чарт Корбджити, С. П. Сомтоу, Фра Петер Панападипо, Батан, отец Джо Майер, Кукрит Прамой, Сане Сангсук и Кавпоон Боонтауее, чиито книги дават много по-точна и вярна представа за Тайланд във всичките му аспекти.