— Градих това с години — продължи Йейтс, — а сега ти ми казваш, че нямало нищо лично. — Махна към панорамния прозорец на офиса, който гледаше към производствения цех долу. — Имам пружинници колкото юмрука си, които побират един гигаджаул енергия. Което е четири пъти повече от всички други пружинници на пазара. Истинска революция в съхраняването на енергия, а ти я хвърляш с лека ръка на боклука. — Наведе се напред. — Не сме имали толкова леснопреносима енергия от времето на бензина.
— Само ако можеш да ги произвеждаш.
— Близо сме — настоя Йейтс. — Остава да се оправим с водораслените резервоари. Само те ни се опъват още.
Андерсън не каза нищо. Йейтс, изглежда, прие това за окуражителен знак.
— Фундаменталната концепция е безпогрешна. Щом резервоарите започнат да произвеждат достатъчни количества…
— Трябваше да ни уведомиш веднага щом са се появили беладоните. Тайландците успешно произвеждат картофи от най-малко пет сезона. Очевидно седят върху семенна банка, а ти не си ни казал нищо.
— Не е по моята част. Аз се занимавам със складиране на енергия. Не с производство на плодове и зеленчуци.
— И откъде ще вземеш калориите, за да навиеш гениалните си пружинници, ако реколтата се провали? — изсумтя Андерсън. — Мехурчестата ръжда вече мутира на всеки три сезона. Генехакери на свободна практика непрекъснато хакват дизайните ни за СояПРО и пшеница „Тотал Нутриент“. Последният ни щам на високодобивна царевица „ХайГро“ даде само шейсет процента резистентност към гъгрицата, а сега изведнъж научаваме, че ти седиш върху генетична златна мина. Хората гладуват…
Йейтс се изсмя.
— Не ми говори за спасяването на човешки живот. Видях какво стана със семенната банка във Финландия.
— Не ние взривихме подземните хранилища. Откъде да знаем, че финландците ще се окажат такива фанатици?
— И последният глупак можеше да се сети. Калорийните компании си имат репутация.
— Онази операция не я ръководех аз.
Йейтс се изсмя отново.
— Винаги това ни е извинението, нали? Компанията върши някакво безобразие, а ние всички се дръпваме и си измиваме ръцете. Преструваме се, че не ние сме били отговорни. Компанията изтегля СояПРО от бирманския пазар, но ние не сме виновни, защото споровете за интелектуалната собственост не са по нашата част. Само че гладуващите това не ги интересува. — Дръпна от цигарата, издиша дима. — Направо не знам как хората като теб спят нощем.
— Лесно. Казвам по една молитва към Ной и свети Франциск, после благодаря на Бога, че все още сме на крачка пред мехурчестата ръжда.
— Значи това е краят? Ще затвориш фабриката?
— Не. Не, разбира се. Производството на пружинници ще продължи.
— Наистина? — Йейтс се наведе обнадеждено напред.
Андерсън сви рамене.
— Да. Това е едно полезно прикритие.
Горящото връхче на цигарата стигна до пръстите на Андерсън и той хвърли фаса на претъпканата улица. Потърка опарените си пръсти. Лао Гу въртеше усилно педалите. Банкок, Градът на божествените създания, се плъзгаше покрай тях.
Монаси с оранжеви раса вървяха по тротоарите под сянката на черни чадъри. Деца търчаха на групички, бутаха се и се пръскаха, смееха се и си подвикваха на път към манастирските училища. Улични продавачи висяха по кьошетата и протягаха ръце, отрупани с нанизи невен за храмови приношения и лъскави амулети на почитани монаси, които уж пазят от всичко, като се започне от безплодие и се свърши със струпейна плесен. Колички за бърза закуска вдигаха дим и цвърчаха с аромата на вряло олио и маринована риба, а в краката на клиентите им смътните силуети на чешърки се умилкваха с протяжно мяучене за някоя огризка.
Над булеварда се издигаха кулите на старото банкокско Разширение, увити в лози и покрити с плесен, с изпочупени прозорци, като скелети, оглозгани до кокал. Без климатична инсталация и асансьори, кулите бяха необитаеми, напечени от слънцето. От порите им тук-там извираше черният дим на нелегални огньове от сушени животински изпражнения, на които малайски бежанци бързаха да приготвят безквасните си пърленки и да си сварят кафе, преди белоризците да щурмуват душните висини и да ги пребият като нарушители.
В средата на пътните платна бежанци от въглищната война на север лежаха по корем с вдигнати ръце, изящно вежливи в просбените си пози. Велосипеди, рикши и фургони с мегодонтски впрягове ги заобикаляха равнодушно, разделяйки се като река покрай камъни. Грозните брадавици на фа’ган бележеха носовете и устите на просяците. Зъбите им бяха черни от дъвчене на бетел. Андерсън бръкна в джоба си и хвърли пари в краката им, после кимна леко на благодарствените им поклони, преди рикшата да го отнесе нататък.