— Изглежда си вложил доста мисъл и си планирал всичко.
— Да. Плюс пари и време. Повече, отколкото бих признал.
Арън поклати глава.
— Баща ми е като Робин Худ на нашето време. Строи щаб, който ще предлага медицинска помощ на страните от третия свят. За целта трябва да му отворят каналите за търговия с тези страни, защото им предлага ваксини почти на безценица. С други думи, има нужда от достъп до правителството, както и имунитет, който да позволява на хората му да пътуват до онези места. Трябва да се прокарат законови разпоредби, които да се одобрят от страните, да се извадят разрешителни, с които организацията да излезе от рамките на САЩ, да се изпращат лекари, специалисти по медицина и така нататък. Както е при „Червен кръст“, „Лайън Интернешънъл“, „Лекари без граница“.
— Искаш да помогнеш за спасяването на хората в страните от третия свят? И как така това се оказва проблем? Не е ли редно правителствените организации веднага да прегърнат идеята и да помогнат с всичко, особено ако това не засяга интересите на данъкоплатеца?
Уорън сложи длани около лицето ми и ме погледна в очите. Неговите бяха топли и мили.
— Някои от тях са готови, слънце. Някои искат. Но има толкова много бюрокрация. Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той отпусна ръка, направи крачка назад и се облегна на бюрото си. — И за да си спестя част от тази бумащина, трябва да ангажирам няколко души с много власт. Има и такива, които искат определени услуги от семейството ми, които не можем да изпълним. — Погледна към Арън, който въздъхна и наведе глава. Уорън не можеше да постави на карта политическия статут на сина си, за да докара плана си до край. И в този миг вече бях убедена, че Уорън Шипли беше добър човек.
Съдебните заседатели все още заседаваха по въпроса за сина му.
— И къде се включвам аз?
Арън се приближи до мен, обгърна с ръка врата ми — топла, но достатъчно силна, за да усетя напрежението в нея — и след това ме стисна за шията.
— На събития, мероприятия, на всяко място, където ще ходиш, ще изглеждаш невероятна, неземна, ще се усмихваш, ще се държиш за баща ми, ще висиш на ръката му, сякаш си неговата играчка за свободното време и… готово.
Искаше ми се да имам едно червено копче за този мъж, на което да пише: „Това беше лесно“, за да си го натиска, когато му скимне.
— А ти какво ще правиш? — облизах устни.
Той отново проследи жеста с онова напрежение, което много ми допадаше. Ако баща му не беше в стаята, бях сигурна, че сега щях да съм залепена за най-близката стена и устните му щяха да притискат моите. От гърлото му излезе тих, почти напевен звук, който усетих чак до връхчетата на пръстите на краката си. Наведе се към лицето ми толкова близо, че усетих дъха му върху бузата си, докато прошепваше в ухото ми:
— Аз ли? Е, аз ще преследвам насаме играчката на баща ми. — Направи крачка назад, размърда вежди и смигна.
Вдигнах ръце и плеснах бедрата си.
— Кога започваме?
* * * *
Няколко дни по-късно бях на едно от събитията за набиране на средства за кампанията на господин Шипли. Оглеждах се като дива газела, уловена в мрежите на ловджия с насочена към мен пушка. При Уес беше друго. Той беше моята котва, караше ме да се чувствам на мястото си, помагаше ми да се впиша в средата, да имам усещането, че съм една от тях. Сега обаче случаят не беше такъв. Опитах се да се надъхам с увереност, да определя конкретните цели и да се подготвя за битка.
Огледах помещението. Толкова приличаше на онези събития, по които ме водеше Уес в Малибу, само че класата тук беше много по-висока. Не, не бях облечена в нищо лъскаво. Носех рокля, направена специално за мен от „Долче и Габана“ като отплата за лична услуга. Беше с напълно изрязан гръб от врата до задника, но отпред всичко бе покрито. Уорън се изчерви и не каза нищо за гардероба ми, претъпкан с дизайнерски дрехи. Бях направила снимки и ги бях изпратила на моя най-добър гей приятел Хектор. Съобщението му беше нещо от сорта на: Chica, ти притежаваш вселената. Как мога да се сдобия с билет към рая?
Бях шокирана от броя на мъжете над петдесет, облечени в страхотни костюми, с жени, които можеха да са им дъщери, и в някои от случаите дори внучки. Тайничко извадих телефона си и направих няколко снимки из огромната зала. Снимах и гостите. Бяхме на благотворително набиране на средства за една от кампаниите на един от „приятелите“ на Уорън. Използвам термина „приятел“ с доста голяма резервираност, защото, както каза Уорън, много малко от хората в „Един процент“ бяха истински приятели и че приятелството продължава до следващата бизнес сделка. Ако сделката не им донесеше големите при, които очакваха, или ако се провалеше, тези връзки просто спираха да съществуват. Нямаше вече приятелство.