Повдигаше ми се от тези хора, но ми плащаха да съм тук и лицемерието беше едно от нещата, които влизаха в заплащането.
До: Много Разгонена Кучка
От: Миа Сондърс
Видя ли това?
От: Много Разгонена Кучка
До: Миа Сондърс
Да не е ден на отворените врати с надслов „Доведи дъщеря си на работа в „Кепитъл Хил“?
Едва не избухнах в смях и в опита си да го заглуша, се задавих с шампанското и се залюлях на високите токове. Господи, обичах това момиче.
— Внимателно! — Един по-възрастен джентълмен ме хвана за рамото и ме задържа. — Предполагам има и по-неприятни начини да си заминеш от този свят, отколкото да се задавиш с шампанско за шестстотин долара бутилката.
Той се смееше, а очите ми се бяха насълзили от усилието да преглътна и в същото време да дишам. В крайна сметка се наложи да изплюя течността в една саксия до мен и да продължа да кашлям и да се боря за въздух. В този момент край нас мина сервитьор с чаши с вода. Възрастният господин грабна една и ми я подаде. Изпих я на един дъх и отмих шампанското, част от което бе влязло в трахеята ми.
— Съжалявам — покашлях се за последно и издадох устна напред. Мисля, че това беше най-доброто, което можех да постигна в изкуството „нацупени устни“.
Мъжът, който беше поне на шестдесет и пет или седемдесет, поклати глава и ме потупа по бузата, сякаш бях любимото му куче.
— Няма нищо, момичето ми. Кой е Татенцето? — В един миг се държеше като загрижен дядо, а в следващия като истински хищник. Повдигнах вежди неодобрително.
— Не разбирам какво ме питате?
— Не се прави на проста. Кой се грижи за теб? — Облиза сухите си напукани устни. Дишаше с отворена уста и вонята на пури и алкохол ме удари. С огромно усилие потиснах силното желание да повърна. Някой зад гърба ми се покашля.
— Мисля, че си намерил нещо, което принадлежи на мен. — Лицето на Уорън Шипли бе изкривено, гледаше сериозно и когато видя дланта на мъжа около ръката ми, се смръщи още повече.
— Уорън, не знаех, че най-накрая си проял агнешко — очите на мъжа грейнаха и похотливо огледа извивките ми. — И какво хубаво агънце само! Даваш ли на приятели да си играят с домашния ти любимец? — Тонът му беше мазен, неискрен и ставаше все по-трудно да се контролирам да не повърна.
Уорън се изсмя с пълно гърло. Чистосърдечен, искрен, гръмогласен смях, който можеше да се чуе, където и да си в залата.
— Страхувам се, че не, стари ми приятелю. На тази възраст вече съм пълен егоист, Артър.
Въпросният Артър пусна ръката ми, а аз инстинктивно потърках мястото, сякаш да се избърша. Уорън забеляза жеста ми и стисна челюст. Приближи се до мен, уви ръка около кръста ми и каза:
— Това е Миа и е под моя закрила. Миа, това е Артър Бротън. — Уорън ме стисна през кръста и аз разбрах намека — подадох ръка за здрависване.
— Радвам се да се запознаем, господин Бротън — изгуках и се сгуших в Уорън. За всеки случай. Той ме притисна до себе си. Усещах тялото му като планина от сила. Силно тяло. Уверено и здраво в пълен контраст с годините му. Уорън се наведе към мен и ме целуна по челото.
— Миа, изглеждаш ми жадна. Иди си вземи нещо за пиене. Идвам след минутка.
Кимнах, а той леко потупа задника ми. Не мога да кажа, че жестът имаше нещо общо с начина, по който го правеше Мейсън — приятелски и закачливо. Та Мейсън потупваше по задниците дори приятелите си от отбора и в това нямаше нищо лошо, никакъв подтекст. Уорън го правеше с изключително внимание, дори нежност. Поне не ме опипваше, както правеха повечето от мъжете тук
Проправих си път към бюфета, около който се бяха събрали възрастни мъже с красиви млади жени. Почти си представях веригите, които държаха тези жена там — нито една от тях не искаше да бъде далеч от портфейла на старчето си. Противно, знам.
Барманът ми предложи шампанско. Изпих го наведнъж, оставих чашата и помолих за още една.
— Леко, тигре. Не искаш да се напиеш, да паднеш тук и да развалиш целия имидж на баща ми — каза Арън, докато се настаняваше на високия стол до мен.
Поклатих глава.
— Не разбирам защо съм тук.
— Та ти вече го правиш. Изглеждаш добре, показваш на тези старци, че баща ми е един от тях. Виж колко оживено си говори с Артьр Бротьн.