— Радвам се, че успях да помогна — отпих, засмях се и тръгнахме.
Беше кошмарно дълга вечер, скучни разговори, по-скучни от историческата секция на местната библиотека. И ме чакаха няколко седмици от това! Само това! Стари мъже, бизнес сделки и курви, които чукат старците заради парите им. Трябваше да измисля начин да му помогна по-ефикасно.
Бях се замислила именно по този въпрос, докато вървях из тъмните коридори на огромната къща, за да намеря кухнята. В края на дългия коридор видях мека светлина. По стените на дома бяха закачени произведения на изкуството, картини, скулптури на няколко века. Това имение беше по-скоро музей, а не дом. Нито една снимка на семейството по стените! Нищо от детството на малкия Арън. Само антикварни предмети, предполагам безценни, но без никаква сантиментална лична стойност. Или бяха наследство на семейството от времена, които никой вече не помнеше, или бяха купени, за да придадат допълнителен лукс и привкус на много пари. Това ме натъжи, защото някои от тях бяха истински диаманти. Толкова красиви, душата да те заболи. Трябваше да са поставени на специални места, окъпани в нежна светлина, за да се виждат, да се ценят, а не само да висят и да пълнят стените на огромното и като цяло празно имение.
Коридорът отвеждаше до огромна кухня. Всякакви кухненски съоръжения от неръждаема стомана. Имаше две двойни стъклени врати. Зад едната се виждаха продукти: мляко, кашкавал, плодове, зеленчуци, неща които обикновено виждаш в хладилниците на хората. Зад другата двойна стъклена врата имаше свежи цветя от какъвто се сетиш вид и цвят.
— О, не те видях — чух тихичък напевен глас до себе си. Обърнах се и видях икономката на дома Катлийн. Усмихнах се и помахах.
— Не можах да заспя, не съм свикнала с новата часова зона.
Тя влезе в кухнята, отвори шкаф и извади две чинии.
— Искаш ли сандвич?
Устата ми се напълни със слюнка.
— Дали искам? А иска ли питане? През последните два дни ям само храната, която сервират по тези тъпи вечери. Малко пуешко и кашкавал ще ми се сторят като райска гощавка.
Катлийн се усмихна, но не се засмя широко. Погледът й постоянно отскачаше към мен. С пъргавина и сръчност тя направи два сандвича за мен и за себе си. Не казваше нищо, но бях сигурна, че нещо я тревожи.
— Знаеш, че можеш да ме попиташ каквото искаш, и аз ще ти отговоря искрено, повярвай ми. Имам усещането, че не знаеш защо съм тук. — Тя поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си, покрити със скромен халат. — Аз съм компаньонка, Уорън ме нае — отговорих честно.
Очите й станаха широки като котлоните на печката.
— Разбирам.
Не можех да се отърва от убеждението, че между нея и Шипли-баща има нещо. Мигновено сложих ръка на сърцето си.
— Не е това, което си мислиш… — исках да обясня, но тя започна да отстъпва назад, докато дупето й се удари в хладилника.
— Няма значение какво мисля аз. Аз съм само… помощница. — Веждите й се събраха и прошепна пак: — Аз съм само помощница.
Облегнах се на плота и зачаках да ме погледне. Очите й се наляха със сълзи. Тази жена щеше да ми пръсне сърцето.
— Не спя с шефа ти. Не е така, както си го представяш.
Тя рязко вдигна глава.
— Но ти си компаньонка. Ти самата сега го каза…
Прекъснах я.
— Да, казах го. Наета съм да ходя на разни мероприятия с него, да крася ревера му, а не да спя с него. И той предварително се погрижи да уточним тази подробност. — Усмихнах се, а те се изчерви.
— Не разбирам какво означава това — каза тя и придърпа халата си по-плътно около врата, макар че и преди не се виждаше и сантиметър кожа.
— Разбираш, естествено. — Сега ми ставаше съвсем ясно. На плота бяха двата сандвича, които бе направила за нас, но единият беше два пъти по-голям от другия. Аха. — За кого е другият сандвич?
Бузите й пак порозовяха. Беше красив, мек цвят.
— Доста съм поизгладняла.
— Да, и аз огладнявам след един-два тека як секс. Иди и занеси сандвича на мъжа си. Можеш да си сигурна, че няма да издам тайната ви пред никого.
Взех чинията с по-малкия сандвич и се обърнах да се прибирам в стаята си. Но другият среднощен посетител в кухнята извика след мен:
— Миа, той не иска никой да знае. Това ще го съсипе.
Думите й приковаха вниманието ми и се завъртях на пети.
— Да го съсипе? Как така?
Раменете й се превиха, сякаш някой бе сложил огромна тежест върху тях.
— Отгледах Арън, след като майка му почина. Той не би разбрал. С баща му се споразумяхме да не му казваме. — Тя завъртя глава да раздвижи врата си, но раменете й се смъкнаха още по-видимо. — Освен това не съм богата жена. Всички мъже в бизнеса му имат богати жени или влиятелни имена, а аз съм никоя. — Протегнах ръка към нея, но тя отстъпи назад. — Не, няма проблем, сама избрах този живот. Ако не бях лудо влюбена в него, досега щях да съм напуснала. По-добре да го имам, макар и под прикритието на нощта, отколкото изобщо да го нямам.