Тони Фазано и Хектор Чавес, моите момчета от Чикаго. Странно, само като си спомнех имената им, се чувствах самотна без тях. С тях разбрах какво е да имаш истинска компания. Осъзнах, че както и да изглежда любовта, колкото и сложно и трудно да е, че каквито и рискове да се налагаше да се поемат, аз трябваше да го направя. Ако исках да имам в живота си това, за което копнея, и ако на една любов е писано да оцелее, накрая усилията щяха да си заслужават. Това бе едно от нещата, за които се държах толкова силно, и се надявах един ден да се превърне в истина за самата мен.
Мейсън Мърфи, арогантният бейзболист със златно сърце (ако копаеш достатъчно дълбоко) се оказа онзи брат, който никога не бях имала. Обичаше да се прави, че е някой друг, че не е онзи мекушав и любвеобилен мъж, но когато човек стигнеше до ядрото му, разбираше, че той е като всички нас, искаше това, от което се нуждае всеки един човек. Приятелство, някого, с когото да споделя, да не е самотен и място и човек, които да бъдат единствено и само за него. И сега имаше всичко това с Рейчъл. Тя е това място и този човек. И дори много повече. Времето, което прекарах с Мейс, ме накара да проумея, че ако се правя на такава, каквато не съм, наранявам не само себе си, но и хората край мен.
И след това моят сладък, раздаващ любовта си секси самоанец. Господи, мястото между краката ми веднага започваше да пулсира от болка, когато си спомнех колко твърд, голям и дълъг беше. Той беше най-надареният ми мъж досега, а Алек и Уес не бяха никак за подценяване. С Тай всичко опираше до забавления, приятелство и секс. За един месец правихме секс повече, отколкото женените двойки или необвързани жени правят за година. Не можехме да се наситим един на друг. И след всичко това времето ми с него бе изкристализирало в приятелство, което никога нямаше да имаме, ако не беше физическият контакт. Знаех, че ще е до мен до края на живота ми. Неговата култура и начинът, по който раздаваше любов на семейството и приятелите си, бяха нещо, което малко хора биха разбрали — необятна, безрезервна любов. За него нямаше времеви ограничения.
Докато си спомнях всеки месец от изминалата година и преживяванията, през които бях минала, идеята ми се оформи още по-добре и вече бях категорично решена. Ако не го направех сега, никога нямаше да го направя.
Излязох от стаята си, побягнах по стъпалата и спрях пред Джеймс, който вдигна поглед иззад бюрото си във всекидневната.
— Госпожице Сондърс? Нужен ли ви е транспорт?
— Да. Имаш ли време сега?
Той вдигна брадичка.
— Разбира се — и ме подкани да тръгна пред него.
Когато се качихме в лимузината, извадих телефона си и се зарових в Гугъл. Най-сетне намерих точно това, което търсех.
— Накъде? — попита, докато караше по дългия криволичещ път от къщата към шосето.
— Мястото се нарича „Игли и карфици“.
— Студиото за татуировки? — попита изненадано.
— Да. И побързай, преди да променя намерението си.
Глава четири
Звукът от жуженето на иглата изпълваше ненатрапчиво студиото. Имаше няколко черни кожени легла, подобни на моето, които вече бяха заети от клиенти. Едно от момчетата татуираше светкавици върху бръснатата си глава. Само на темето му имаше тясна лента коса. Имаше огромни дупки в ушите с размер на голяма монета и още много метал по всички места на лицето — повече, отколкото на мотора, който караше. Беше красив мотор и ме накара да изпитам остра болка.
Погледнах пак към мъжа, който бе решил, че да си татуираш главата е страхотна идея. Иглата се заби в плътта ми, а аз се питах какво ще прави този мъж с огромните дупки в ушите, когато стане на седемдесет. Дотогава кожата щеше да увисне и да изглеждат грозно, особено ако бе решил да ги разширява още повече. Но предполагам, това не са неща, които вълнуват едно момче на двадесет. Вероятно дори не мислеше, че ще доживее до такава възраст, и по начина, по който нервно трепереше на мястото си, сякаш бързаше за някъде, мисля, че се бе затичал към ранна смърт.
По-нататък на редицата имаше едно русо момиче с вид на Барби, което татуираше точно над сгъвката на дупето си името на… предполагам, гаджето си. Засмях се, защото знаех, че мигът, в който татуираш името на човека, в когото си влюбен, е целувката на смъртта. Хората, които си правеха такива татуси, не вярваха, че това правило важи за тях, и просто искаха да опровергаят съдбата. Не особено мъдро решение според мен.
Докато се смеех, неволно мръднах крак и момичето, което правеше татуса, стисна глезена ми. Черният, оформен като спирала текст, беше готов и сега трябваше да започне с глухарчето. Кожата на крака ми беше напълно безчувствена. Болката през първите двадесет минути беше пронизваща, неприятна, но в същото време ми доставяше някаква вътрешно удоволствие. Има истина в това, което казват хората, че болката и удоволствието са двете страни на една и съща монета. На този етап бях свикнала и с двете. Всеки път, когато момичето потапяше пистолета за още мастило и притискаше огненото връхче към кожата ми, усещах как вълнението подпалва като светкавица всяко нервно окончание в тялото ми. Като фойерверки на четвърти юли.