Довери се на пътешествието…
* * * *
Докато вървях из къщата към стаята си, кракът бе започнал силно да ме боли и накуцвах.
— Мили боже! Какво се е случило? Да не си се наранила? — Катлийн се върна по стълбите и ме хвана за раменете, залюля ме в прегръдката си и ми помогна да изкача с куцукане останалите стъпала. Така стигнахме до стаята ми, което отне ужасно много време. Всяка следваща крачка предизвикваше по-силна болка от предишната и болеше много повече, отколкото целия процес в студиото. Подскачах на един крак и накрая някак успяхме да стигнем до леглото, където най-сетне се сгромолясах.
— Какво има? — попита Катлийн и огледа всеки милиметър от тялото ми. Чак тогава забеляза малката блещукаща рисунка на Маск в индигово. — О, май сама си си го причинила. — Тя се наведе и огледа мястото. — Много е красива и явно думите имат голямо значение за теб.
Опитах да се усмихна през болезнено изкривените си устни.
— Така е. Благодаря ти. Не мога да ти обясня. Събудих се тази сутрин и просто знаех какво трябва да направя. И понеже сме на събитието чак след няколко дни, сега беше най-подходящото време.
Катлийн кимна грациозно.
— Ще ти донеса чай и курабийки. Дай да ти помогна да се настаниш. — Тя взе една възглавница и много внимателно я постави под крака ми, като особено се стараеше да не докосва разраненото от мастилото място. После потупа една възглавница и с два пръста ме побутна леко напред, за да я сложи зад гърба ми. — Така по-добре ли е?
Засмях се, наклоних глава и огледах тази мила добра жена. Всеки стойностен мъж би я грабнал и би я пазил само за себе си. А не да наема компаньонка, за да прави добро впечатление пред някакви големи клечки. Мнението ми за Уорън на секундата започна да спада като пукнат балон, но коя бях аз да го съдя?
— Няма нищо, не съм болна. Това е само татуировка.
Двете се засмяхме, но тя все пак приглади одеялото около краката ми.
— Така е, но те боли. Нека се погрижа за теб. За мен ще е благоприятна промяна да се грижа за жена, а не за двама вироглави мъже, които само си въобразяват, че могат сами да се грижат за себе си — смигна ми и ме награди с онази мъничка усмивка, която бях започнала да приемам като един от начините й да общува с хората.
Катлийн беше мила жена с много силна воля, но и с деликатни маниери. Харесваше ми тихият и спокоен начин, с който се справяше с нещата. За мен тя бе самата грация. Може би именно от нея трябваше да науча някои основни неща.
Когато се върна, носеше какво ли не: не чай, а вино, неща за похапване, списания, шоколадови сладкиши.
— Какво е всичко това? — попитах.
— Рядко имам възможността да прекарам вечер по женски и ако нямаш нищо против, бих искала да те опозная по-добре.
Усмихнах се и ентусиазирано се раздвижих под завивките си.
— И още как — засмях се. — Подай ми чаша от онази хубава течност.
Очите й грейнаха като десеткаратови диаманти.
— Наистина е хубава. Директно от личната колекция на господин Шипли.
Очите ми щяха да изхвръкнат.
— Сигурна ли си, че е позволено да пием от това? Няма ли да забележи, че от колекцията му липсва някоя и друга бутилка?
Тя уверено поклати глава.
— Спя с него. Имам начини да му замажа очите. Освен това ми е казал, че мога да взема каквото си искам, а аз по една случайност знам, че тези лежат непипнати от доста време. Не харесва червения сорт „Зинфандел“ така, както го обичам аз.
— А, ясно. И как става тая работа?
Тя повдигна въпросително вежди.
— За кое питаш? Как така чукам шефа ти ли?
Засмях се, а тя побърза да се присъедини към смеха ми. Много добре знаех как става така, че в един миг започваш да се въргаляш в кревата с този, който ти плаща заплатата, но пък аз не бях останала с тях повече от месец, а тя бе край шефа си от десетилетия.