Катлийн бавно пое дъх, седна на леглото до мен и се подпря на плюшената възглавница. Отпи от виното. Останах с впечатление, че й се налагаше да се замисли върху въпроса ми.
— Не е толкова зле, както звучи. С Уорън сме приятели от тридесет години. А аз бях влюбена в него още докато беше с жена си. А когато тя почина… е, тогава той имаше нужда от мен. Години след това започнахме тайна връзка. Сега съм в леглото му почти всяка нощ.
Макар да бях сигурна, че ми казва истината и че имат страхотна връзка, откъде бе усещането, че крие нещо?
— Тогава защо ли си мисля, че нещата не са чак толкова страхотни, както звучат?
Тя сви рамене и въздъхна.
— Предполагам, че очаквах след толкова много години да спрем да се крием и че няма да се срамува от мен. — Очите й се насълзиха и тя подсмъркна деликатно.
Поклатих глава.
— Нямам впечатлението, че се срамува от теб. Но трябва да ти кажа, че съм ходила на такива мероприятия и те уверявам, че всички ще те гледат като извънземна. — Огледах изрядното й облекло — полата, копринената блуза, престилката с дантелки, всичко изгладено и много стилно. Тази жена беше класи над всички онези малки кифли, които се въртяха край мъжете в обкръжението на Уорън. Жени като мен. Точно като мен. Бяха ми нужни огромни усилия да преглътна порива си да повърна.
— Разбирам — беше единствената дума, която каза, а можеше да ги напсува и да ги проклина. Просто Катлийн беше жена от класа и не падаше под нивото си. Обхванах с длани ръката й и я стисках силно, докато ме погледне в очите.
— Не разбираш, но аз мога да ти покажа. — С бързината на човек, който има мравки в гащите, извадих телефона от задния си джоб и намерих снимката от събитието миналата седмица, която бях пратила на Жинел. — Ето това е. С това се бориш — подадох й телефона.
Тя дълго оглежда снимката и накрая каза:
— Тези жени могат да им бъдат дъщери. — Побърза да сложи леко разтрепераната си ръка на устата си. — Даже някои могат да са им внучки.
Кимнах.
— Да, именно затова съм тук. — По лицето й мина сянка на уплаха, ужас дори. — Но, не, не е това, което си мислиш. Причините да ме наеме са всъщност доста благородни. — Тук вече завъртя очи и ме погледна. По грациозното й лице премина ново, непознато досега изражение, с което искаше да каже: Чак толкова тъпа ли изглеждам? — Добре, странно е, но аз го разбирам. Има нужда да се представи пред тях със свое собствено младо гадже. — Вдигнах ръце и ги прокарах около тялото си. — За да изглежда като един от тях. Но мотивите му са хуманни. Този негов проект трябва да бъде подкрепен от няколко задръстени вкаменелости от политическите кръгове, за да може да прекарва лекарства и ваксини в страните от третия свят.
Тук лицето й се промени. Като че започна да си спомня нещо. Кимна и се наведе към мен:
— Знаеш ли, той ми спомена за този проект. Занимава се с него от години. Честно казано, бях решила, че се е отказал. — Въздъхна раздразнено. — Още едно нещо, което прави в нейна памет. — Тонът в последното изречение беше почти на ръба на омразата. Присвих очи.
— Какво искаш да кажеш с това „в нейна памет“?
И тогава Катлийн отговори с тон, който изобщо не си бях представяла, че й е присъщ. Тя вдигна чашата и я опря до устните си, след което обърна цялото вино.
— Кети Шипли.
— Коя е Кети Шипли? — попитах объркано.
— Съпругата му, която почина.
Сега беше мой ред да обърна чашата.
— Тогава защо звучиш някак озлобена?
Катлийн потърка чело и извади скритата в косата си шнола. За моя огромна изненада, косата й се изсипа като водопад — дълга, много под раменете и начупена на прекрасни пружиниращи къдрици. Тя поклати глава няколко пъти и прокара пръсти през косата си.
— Не че не я харесвах. Напротив. Дори в един период беше най-добрата ми приятелка. Просто… та тя почина преди двадесет и пет години и Уорън е все още влюбен в нея. Не можеш да спечели сърцето на един мъж, който е все още влюбен в мъртвата си съпруга.
Раменете й се отпуснаха, аз я прегърнах и я придърпах към себе си.
— Не може да е чак толкова зле, както си го представяш. Сериозно ти казвам.
— Нима? — отвърна подигравателно. — Значи си мислиш, че съм пълна с оцет и кисела урина?
С един енергичен отскок, тя беше вече на крака и извън стаята. Седях в леглото напълно оглупяла. И какво общо имаха оцетът и урината в случая? Кълна се, по-възрастните хора говорят на друг език. Минаха няколко минути и започнах да се притеснявам, че съм я обидила. Прехвърлих през съзнанието си всяка реплика от разговора ни и макар че беше крайно неловка ситуация, не бях казала нищо, което да я обиди, нищо, което да я накара да побегне от стаята. Преди да започна отново да си припомням целия разговор, вратата се отвори рязко и тя вкара една количка за храна. Все едно бях в петзвезден хотел и ми носеха вечерята в стаята.