— Какво е това? — попитах още по-объркана.
След секунда тя беше вече до леглото ми и каза:
— Ела, подскачай на един крак. Ще ти покажа нещо, което ще ти помогне да разбереш гледната ми точка. — Потупа повърхността на количката.
— Каква гледна точка? — подскочих на един крак и тя ми помогна да седна отгоре, и ме забута по коридора.
— Това, което ти казах — че все още е влюбен в Кати.
Стисках количката с все сила. Това не ми харесваше.
— Ако ти кажа, че напълно ти вярвам, ще се откажеш ли от идеята да ме плашиш така и да ми разкарваш задника из тая огромна Маккъща? Ако ме бутнеш по-силно, мога да полетя по стълбите и да се пребия.
Тя спря количката и ме потупа по гърба.
— Навремето точно на тази количка возех Арън из къщата. През цялото време. Много му харесваше. Няма нищо страшно. Всичко е под контрол. Освен това имаме супер яки застраховки. Ако претърпиш злополука тук като наета от Шипли, може да не работиш до края на живота си.
Това не ме накара да се почувствам по-добре.
— Не и ако съм мъртва! — възразих.
— Спокойно, стигнахме.
Тя спря пред големи двойни врати в края на коридора и извади връзка ключове от престилката си. И когато казвам „връзка ключове“, имам предвид един обръч от толкова много ключове, че ако на някой ключар му се наложеше да прави дубликати, щеше да има работа поне двадесет години. Тя бързо и ловко намери ключа и отвори вратите. Аз скочих на здравия си крак и тръгнах на пръсти. Опънатата кожа все още пареше, но виното май вече помагаше.
Когато стигнах до средата на стаята, спрях и се огледах. Това не беше стая. Това беше огромно пространство, което очевидно заемаше цялото крило на тази част от къщата. Беше поне шестстотин квадратни метра. По две от стените бяха нареди снимка след снимка — снимки на тъмнокоса жена със сини очи. Целият й живот някъде от тийнгодините й до след тридесетте.
Бавно тръгнах към едната стена и прокарах пръст по две от рамките на снимките. Арън беше точно копие на майка си. Изумително! Колко много си приличаха! На някои снимки дамата бе прегърнала сина си, който бе едва на три-четири. После забелязах, че имаше нещо като тоалетка, която приличаше по-скоро на олтар — четка за коса, гримове, гребен, парфюми, подредени сякаш в очакване жената да влезе всеки миг, да ги докосне и да започне да се приготвя за излизане.
Продължих напред и видях огромна стъклена кутия. Беше поне два метра дълга и половин метър широка. В нея бяха подредени изумителни обеци, колиета, гривни, пръстени, каквито имаше само в най-скъпите бижутерски магазини. Всичко беше перфектна изработка, очевидно безумно скъпо и на търг сега биха стрували десетки хиляди, вероятно и повече.
По-навътре видях гардероб след гардероб, след гардероб женски дрехи. По тях нямаше и грам прах или петно, макар че бяха на десетки години. Закачени сякаш всеки момент собственичката щеше да влезе да си избира тоалет за вечерта. По стените имаше и много снимки на Арън, сантиментални неща. Всички онези предмети, които биха направили един дом уютен, бяха заключени в тази стая.
— Какво е това място? — попитах Катлийн, буквално загубила способността си да говоря. Заради шока не можех да говоря. Думите ми излязоха като запъхтян шепот.
— Точно това, на което ти прилича.
— Господи, това е като храм-паметник на една починала жена — казах с не малка доза сарказъм.
— Кети Шипли е жива двадесет и пет години след смъртта си.
Глава пет
— Какво, по дяволите, правите вие двете тук? — раздразненият на глас не на кой да е, а на самия Уорън Шипли изрева зад гърба ми. Обърнах се стресната.
— Съжалявам, господин Шипли… — започна да обяснява Катлийн, но аз веднага я прекъснах:
— Извинявай, Уорън. — Свих рамене и заподскачах към него на един крак. — Просто ми беше любопитно. Това беше единствената стая, в която не бях влизала, а е винаги заключена. Сега разбирам защо. Катлийн ми обясни колко е важно да не навлизам в личното ти пространство, но аз не я послушах. — Залепих на физиономията си извинителна усмивка, погледнах към нея и после го потупах по гърдите, сякаш не бях видяла нищо особено. Но бях. И беше сериозно. Много сериозно. — Тайната ти е на сигурно място при мен — добавих и се придвижих към коридора. — Боли ме кракът, затова ще се прибирам да си лягам.
Уорън очевидно се бе съвзел от шока, когато ни хвана в тайния храм на починалата му жена, и ме спря, преди да успея да изляза.