Жин беше права. Много права. Дори самият Уес предложи да оставим нещата както са. Да се радваме на това, което имаме. А колко беше хубаво това, което имахме!
— Не, мисля, че биеш нанякъде. Просто ми е трудно да разделя нещата. Когато съм с някого, съм сто процента само с него, и когато не сме заедно, значи не сме. Но с Уес… винаги има нещо там…нещо, което ме тормози и преследва.
— Обичаш го — каза простичко Жин. За нея това беше факт.
Паниката моментално завладя съзнанието и подсъзнанието ми. Дори въздухът край мен се зареди с наелектризиран страх. И понеже не можех да отговоря, реших да постъпя като страхливка и така да се измъкна от разговора.
— Жин, трябва да затварям. Шефът ме вика. Обичам те, курво. Ще ти се обадя скоро. Чао.
Пръстите ми трепереха. Натиснах червеното копче.
Глава осем
Дълго мислих за това, което ми каза Жин по телефона. Дали обичах Уес? Разбира се, имах силни чувства към него. По-силни, отколкото някога щях да му призная. Но беше малко пресилено да се определят като любов. С Алек, с Мейсън, с Тони и Хектор, с Тай, тези две думички „Обичам те“ излизаха така лесно, но не и с Уес. Защо? Какво ме караше да не ги произнасям? Може би нещо скрито дълбоко в мен знаеше, че ако ги кажа, надеждата и чувството за вярност щяха да ме обвържат с него. Нямаше да мога да пристъпя към следващия клиент, нямаше да мога да довърша годината и да изплатя дълга на баща ми. Макар че между мен и Уес имаше нещо, никога нямаше да му го кажа или да го потвърдя. По-скоро в ада щеше да завали сняг.
Ако изкажа в думи това, което имаше между нас, то би ни съсипало или — ако погледнеш от друга гледна точка, можеше да ни сближи. И в двата случая съдбата ми щеше да е предрешена и в оставащите шест месеца, през които трябваше да печеля парите за дълга на баща ми, нямах правото да вземам такова решение, освен ако не пожелаех Уес да изплати остатъка. Колкото и силно да искаше и да настояваше да го направи, знаех, че няма да мога да си простя до края на живота си и че ще съжалявам. Щях да се чувствам задължена. А ако между нас не се получеше? Тогава той щеше да е платил милиони… е, не, вече шестстотин хиляди, за мен и за свободата на семейството ми. А ако аз реша да си тръгна ей така, ако нещата не се получеха? Щях да му дължа пари и никога нямаше да мога да ги върна. Леля Мили ми даде тази възможност, за да оправя бакиите на баща ми и да се отърва от гузната си съвест, че изобщо го запознах с Блейн. Трябваше да приема тази възможност и да се обвържа трайно и докрай с вече взетото решение. Миа Сондърс беше ескорт. И щях да бъда такава през останалите шест месеца, щях да изплатя дълга на онзи задник, бившето ми гадже, да се погрижа сестра ми да бъде щастлива с Мат и после щях да видя и да реша какво остава за мен.
След като взех окончателно решение, тръгнах към гардероба и заоглеждах дрехите. Една малка златиста рокля ми улови окото. Щеше да е перфектният тоалет за голямото благотворително събитие. С Уорън щяхме да летим до Ню Йорк за няколко дни, където той щеше да се среща с някакви големи клечки и да говори за проекта си. „Шипли Инкорпорейтед“ имаха офис и в Ню Йорк, което улесняваше нещата. Бях ходила в Ню Йорк с Мейсън, но въпреки това бях безкрайно ентусиазирана. Имах малко повече от седмица с Шипли и заминавах на следващото място, което ми напомни, че леля ми все още не ми се е обадила. И вместо да чакам до последната секунда, реших аз да й се обадя.
Набрах телефона й, докато вадех дрехи от гардероба и ги нареждах на леглото. Катлийн ми каза само да наредя нещата, които искам да взема, и че тя ще се погрижи за всичко останало. От начина, по който го каза, ми се стори, че няма да идва с нас. Не бях сигурна защо. Трябваше да попитам Уорън. Напоследък той беше по-разговорлив с мен, особено след онази пиянска изцепка на официалната вечеря, на която заковахме канадеца Беноа и спечелихме подкрепата му.
— Луксозни ескорти. Офисът на госпожица Милан. Стефани на телефона. Мога ли да ви помогна? — прозвуча увереният глас на секретарката.
Завъртях очи. Винаги когато чуех фалшивото име на леля, си припомнях колко фалшив е целият този бизнес. Не ме разбирай грешно. Оценявах помощта и възможността да изкарам пари за дълга на баща ми, но това не беше професия, която бих избрала, ако не се нуждаех на живот и смърт от тези пари, а аз трябваше да ги изкарам за много кратко време.
— Здравей, Стефани. Аз съм Миа, племенницата на Мили. Тя там ли е?
— Мили? Коя е Мили?
Въздъхнах и се плеснах по челото.
— Извинявам се, Мили е галеното име, с което се обръщам към госпожица Милан — излъгах.
— О, колко забавно! Добре, нека й позвъня — напевният й бодър глас изстърга по нервите ми и ако имах възможност, бих й изтръгнала гърлото. — Госпожица Милан ще разговаря с вас — каза след малко.