Исках да й кажа „Естествено, нали ми е леля!“, но реших да не изпростявам.
— Благодаря, Стефани.
— За нищо — изчурулика веселият й смях и след секунда чух съблазнителния глас на леля ми:
— Миа, кукличке! Как е любимата ми племенница и служителка?
Повдигнах учудена вежди.
— Сега съм и любимата служителка на компанията?
— Разбира се. Добри пари изкарваме от месечните ти договори. Иска ми се да ги бяхме направили на по две седмици и да бях поискала по седемдесет и пет хиляди за резервация.
Убедена съм, че очите ми изскочиха като закрепени на пружини. Като на онези човечета, които стискаш в средата и очите им излитат напред.
— Сериозно?
— Да. Не само че си резервирана до края на годината, но и имам шестима клиенти, които са готови да те вземат, ако случайно някоя от резервациите отпадне.
Отне ми няколко мига, за да осмисля думите й.
— Това е пълна лудост. Не мога да си представя някой да чака в списък за месец в моята компания и да е готов да плати сто хиляди на мига. Пълна лудост.
— Хм, това доказва колко е трудно да се намери добра компания. Особено такава, която може да прави бизнес, да знае мястото си и докато прави всички тези неща, да изглежда фантастично. Как се отнасят с теб в столицата?
Седнах до дрехите, които бях подредила, и прокарах пръст по материята. Бяха изключително добре изработени, перфектни шевове, най-фина материя и направени точно по мерките ми. Всяка дреха изглеждаше уникална и ми даваше чувство на увереност, каквото не изпитваш, облечена в анцуг и тениска. Имаше някаква поговорка за това, че трябва да се обличаш за професията, която искаш, а не за тази, която имаш.
— Добре. Уорън е щастлив, мисля.
— О, да. Много щастлив дори. Получих хонорара ти седмица по-рано с допълнителни двадесет и пет процента. Има ли нещо, което трябва да знам?
— Какво, по дяволите? — Това съвсем ме шокира. Нямаше причина да ми дава допълнително пари. — Не съм спала с него и нямам представа защо е дал тези пари. Може би е грешка?
Стисках телефона до ухото си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха и ръбът му се впи в дланта ми, а през това време леля ми чукаше на компютъра си.
— Не. А, ето. Бонус е.
— Бонус? Не разбирам.
— С малки букви в договора е записано, че ако клиентът е изключително доволен и иска да заплати допълнителна сума за изпълнените задължения на служителката ни, има пълното право да го направи. — Тя се засмя. — Обикновено така проследявам дали си правила секс с клиента, но тук той изрично подчертава, че бонусът е заради сделка, която си успяла да сключиш съвсем сама.
— Семейство Беноа — прошепнах.
— Какво е това?
— О, аз… ами… успях да се сприятеля с една от младите съпруги. Жената намери начин да накара мъжа си да се съгласи на нещо, от което клиентът ми се нуждаеше, за да може да продължи с проекта си. Не знаех, че тази сделка е толкова важна, че чак да ми плати бонус двадесет и пет хиляди.
Вече бях сигурна къде щеше да отиде тази тлъста сума. За сватбата на малката ми сестричка и нейния мъж мечта. Щях да спестя поне десет или петнадесет хиляди и щях да направя така, че Мади да има сватба мечта, за която да плати нейното семейство, а не неговото. Рейнс бяха добри хора и бяха щастливи да прибавят сестра ми към редиците на растящото си семейство, но тя беше моята малка сестра. Моя отговорност, докато й сложат халката. Нямах търпение да й кажа новината.
— Както и да е. Сега да ти кажа за следващия ти клиент. С този направо ще пощурееш.
— Моля те, кажи ми, че е секси и че е на топло място — стисках палци.
— О, слънце, една снимка ще свърши работа. Пращам ти я веднага. — Чух как ноктите й се забиват в клавишите. — Казва се Антон Сантяго, но запомни това… известен е и ползва името Латин Лав-а[7] — тя се изкиска и вероятно сложи ръка пред устата си, защото смехът й прозвуча приглушен.
— Латин Лав-а? Какво, по дяволите, е това име?
— Изтегли ли снимката?
Погледнах екрана и натиснах високоговорителя.
— Добре, сега си на високоговорител. Нека погледна имейла.
Натиснах няколко бутона, отворих джимейл и изтеглих снимката. Нали знаеш онзи лаф, че една снимка е повече от хиляди думи? Добре, сега казвам, че това е най-голямата истина, казана някога.
— О, господи. Този латиноамериканец! Иде ти да го оближеш. И това е моят клиент? Това не е ли…
— Да, известен хип-хоп певец — потвърди, без да го усуква, но не обърнах особено внимание. Бях прекалено заета да облизвам екрана… във въображението си. На снимката видях елегантен мъж в широки, паднали ниско под кръста джинси, над които се показваха голяма част от боксерките му. Бяха яркочервени и видях, че са произведени от „Марк и Спенсър“. Хектор, моят най-добър гей приятел, ме бе научил на достатъчно неща за модата, за да се оправям в живота. Финият памук обгръщаше прекрасно оформената му талия. Очите ми тръгнаха нагоре към дяволски добре изваяните коремни мускули, по които се виждаха струйки пот. Гръдните му мускули също бяха доста сериозна атракция. Жилите на врата му бяха обтегнати, понеже се бе набрал на метална греда. Носеше накитници, каквито използват боксьорите. Всичко това беше много приятно за окото, но нищо не би могло да ме подготви за лицето. Ангелите биха плакали при вида на това лице. Кожа с цвят на кафе мока, с катраненочерна коса и очи с цвят на лешник, някаква смесица между зелено и кафяво, но достатъчно наситено, за да се открояват напълно на фона на цялата останала красота. И не преувеличавах. От раждането си бях чувала, че имам невероятни очи. Ако трябва да съм честна, почти всеки ден различни хора, познати и непознати, ми казваха колко изумителни са светлозелените ми очи. Този мъж, моят следващ клиент, самият господин Латин Лав-а, имаше очи, които запленяваха. Огледах пак цялата снимка. На врата му висеше тежка верига, на която имаше голямо сърце, покрито с диаманти. На всеки един друг мъж би изглеждало кичозно и смешно. Но при него добавяше към имиджа на латино любовник. Чифт нацупени съблазнителни устни като на ангел, изпънати в примамваща усмивка. И докато гледах снимката, знаех със сигурност, че ще се опитам да си спечеля колкото е възможно повече от тези усмивки.