— Давай, говори, явно имаш какво още да казваш. Кажи го.
Облизах устни.
— Жената те обича. Би направила всичко за теб и въпреки това ти я държиш тук като някаква тайна, от която се срамуваш.
Цялото му лице пламна.
— Тя ли го каза?
— Не — поклатих глава. — Не и по този начин, но това е общото впечатление, с което останах. Ти си идваш при нея всеки ден и й позволяваш да ти сервира вечерята, не вечеряш с нея, но очакваш да ляга при теб всяка вечер и да е съгласна с цялата тая ситуация?
— Аз… хм… мисля, че ме хвана неподготвен. Не знам как да отговоря на това. — Прокара пръсти през прошарената си коса.
— Забелязала съм как я гледаш. Ти си влюбен в нея, нали?
Той отговори без никакво колебание.
— Разбира се, че я обичам. Обичам я от години. Никога не бих й изневерил.
— Тогава защо ме размотаваш със себе си като на парад за красиви жени, когато имаш такава красива жена у дома си, и тя с радост би приела да се пооблече малко по-различно и да застане до теб, ако не за друго, поне за подкрепа? Има и друго! Защо не я изведеш на среща? Да й купиш подарък! Поднеси й цветя, ако трябва сам ги набери от градините си. — Посочих към прозореца, от който се виждаше цялата разкошна зеленина. — Кажи на сина си за нея. Престани да я криеш в килера. Тя иска само да бъде с теб, истински да бъде с теб. По всички онези начини, които имат значение за една двойка.
Уорън кимна и погледна през прозореца, очевидно замислен за нещо друго. Можех само да се надявам да помисли върху думите ми и да предприеме нещо. На човек му трябва вяра и аз вярвах, че той ще вземе правилното решение. Станах и тръгнах към вратата.
— Миа? — Космите на врата ми се изправиха и вече си представях как ще ме направи на нищо за това, че се намесвам в личния му любовен живот. Обърнах се и го погледнах. Мила усмивка се плъзна по красивото му лице. — Благодаря ти за смелостта да сложиш един старец на мястото му.
C това си спечели огромната ми усмивка.
— Пак заповядай.
— Когато видиш Катлийн, кажи й, че съм я помолил да дойде с нас.
— Убедена съм, че няма да има нищо против — смигнах и се затичах да намеря момичето му.
Нещата в домакинството на Шипли щяха да се променят. Към по-добро.
Глава девет
Ню Йорк беше всичко, за което бях мечтала. И дори повече. Толкова много хора, светлини, високи сгради и най-вече… разнообразие. Всякакви националности, хора от различни религии и етноси, с различен цвят на кожата — всичко това претопено в гигантски котел. Обожавам това място. Всеки един пронизителен шум, забързаните тела, притискащи се към мен, забързани за различни места като мишки в лабиринт, удрящи се, бутащи се, всичко това беше приключение, ново изживяване. Това беше част от живота ми, която никога нямаше да забравя. В това място имаше прекалено много енергия, за да бъде забравено така лесно.
— Миа, слънце, идваш ли? — попита Катлийн, която държеше отворена вратата на изумително луксозния хотел.
„Четири сезона“ бе известен не само с безумните си цени, но и с факта, че тук отсядаха всички знаменитости и хората от клуба „Един процент“. Погледнах отново към града и го поглъщах сякаш през очите на новородено бебе. Бях влюбена в това място. Не ми пукаше, че бях тук заради парите и успеха на клиента си и се възползвах от тях, не ми пукаше, че бях само една компаньонка и че всички гледаха на мен като на курва, която е с него заради парите му. Нямах нито една грижа на света. В този момент не изпитвах нищо друго освен благодарност за възможността да изживея нещо, което вероятно никога нямаше да ми се случи, ако не бях приела тази работа.
— Да — прошепнах и гледах като хипнотизирана величествените правоъгълници и квадрати, които пробиваха небето с плоските си върхове. Уникалната архитектура придаваше различно усещане на всяка една сграда, всяка с различно настроение, сбрани накуп в уникална масивна структура.
Една ръка се мушна под мишницата ми и ме придърпа.
— Хайде, градско момиче, гледката от петнадесетия етаж ще ти вземе ума.
Очите ми се разшириха като палачинки.
— Ние сме на петнадесетия етаж?
— Аха — засмя се тя.
— Че колко етажа има? — извих врат нагоре да огледам сградата. Не беше много широка, само четири странични дълги прозореца, но имаше някакъв осезаем чар. Архитектите със сигурност бяха отделили доста време да я направят специална, различна и с атмосфера.
— Петдесет и два. Уорън не е никак щастлив, че не успяхме да вземем пентхауса, така че не споменавай за това пред него. — Като че щях да се сетя да питам за такова нещо. — Някои от хората на това събитие са успели да вземат горните етажи за партитата си — продължи да обяснява, докато ме дърпаше из изумително обзаведеното лоби.