Токчетата ми почукваха гръмко по мраморния под. Тъмният мрамор бе изсечен под формата на паяжина, прорязана от нереално бели черти. А човек би си помислил, че такова нещо се цапа лесно, особено в град, в който хората идват и си отиват и времето беше непредсказуемо.
В лобито се извисяваха бели мраморни колони.
Едно пиколо ни поведе към асансьорите. Уорън вече се бе погрижил за регистрацията и ни чакаше до количката с багажа. А когато застанах пред входа на апартамента, наистина не знам как не си глътнах езика. Никога не бях виждала нещо толкова красиво.
— Да разбирам ли, че условията ви харесват, госпожице Сондърс? — попита развеселено Уорън.
Никакви думи не излязоха от устата ми. От шока бях загубила способността си да говоря. Вместо да отговоря, аз кимах и разглеждах помещението. Бяло, кремаво и златисто. Това бяха основните цветове, които придаваха усещане за удобство и в същото време за неземност. Приканваха човек да седне за малко и да остане… завинаги. Стаята бе опасана от прозорци, които предлагаха гледка към целия град във великолепното му величие. Беше самото съвършенство. В единия ъгъл стоеше голямо черно пиано и чакаше някой да погали белите му клавиши. Изведнъж ми се прииска да имам музикален талант. Но нямах. Можех да изпея някоя песен, да, повечето актьори могат, но не означава, че имах талант за каквото и да било. Това бях аз в едно изречение. По малко от всичко, малко над посредственото ниво, без никакъв талант в каквото и да е.
Катлийн пърхаше като пеперуда из цялата стая, здраво стиснала ръкава на Уорън, ахкаше и охкаше при вида на всяка една вещ. Каквато и връзка да бяха имали през изминалите години, сега поне беше навън, на светлина и въздух. Катлийн грееше от щастие. Сякаш то се изливаше от всяка пора на тялото й.
А къде бях аз в тази схема? Не знаех и честно казано не ме интересуваше. Те двамата бяха заедно и вървяха напред, а аз получавах парите си и всичко беше тип-топ. Е, да, не знаех каква щеше да е моята роля на благотворителното събитие на другата вечер. Дали трябваше да продължавам да се преструвам на младото му гадже? Дали щеше да вземе Катлийн с нас?
Всички тези въпроси бяха моментално забравени, когато влязох в банята. И да си поговорим за лукс, ако искаш? Веднага влязох, прокарах пръст по мраморния плот на тоалетката и седнах на ръба на квадратната вана. Да, квадратна. И с размерите на огромна спалня. Двама души съвсем спокойно можеха да се разположат вътре и да се отдадат на сериозни сексуални забавления. В огледалото срещу мен забелязах намусеното момиче, което ме наблюдаваше сериозно. За нея нямаше да има водни спортове в тази прелестна вана. Вана за милиони.
Въздъхнах и се загледах през прозореца, който беше от тавана до пода. Предполагам, стъклото позволяваше да се вижда само навън, но не и да се наднича вътре. Иначе някой добре можеше да се позабавлява да прави голи снимки на знаменитости, докато се разхождат из банята си.
Станах и изведнъж осъзнах колко съм уморена. Не само от самото пътуване. Уморена от това, че не зная какво правя. Уморена да отсядам при непознати, макар да бяха страхотни хора, мили и добри с мен и при повечето от тях сексапилът да капеше като ванилов сладолед от лопатка под топлото слънце. И тогава реалността ме удари като паве. Животът ми не беше мой. Малката ми сестра живееше с мъж, когото бях виждала само веднъж. Веднъж! Дори татко нямаше да го допусне. Татко? Бях оставила баща си в кома в някакъв дом. Какво, по дяволите, ми ставаше? Какви глупости вършех? И макар че цялата тази година бе по негова вина, той никога не би позволил аз да остана така захвърлена някъде — познавах баща си. Изкорених живота си, помогнах на Мади да изкорени и своя. И за какво? Да платя една камара пари на мъж, когото навремето бях чукала и обичала? Не, баща ми би се оставил на Блейн да го убие, за да не ми позволи да живея този живот. На компаньонка.
Поклатих глава и тръгнах към стаята, която Уорън каза, че е моя. С мисли, реещи се в белите облаци — спомних си за едно друго време, за един друг мъж, с когото бях правила точно това. Един мъж на хиляди километри от мен. Онази стая бе собственост на мъж, за когото не бях убедена, че може истински да ме обикне и да не ме напусне. Щеше да ме нарани, както бяха направили другите. Щеше да унищожи и последното парченце вяра, която имах в мъжете, да го смачка завинаги. Ако трябваше да съм напълно искрена, се страхувах, че никога нямаше да успее да бъде онзи мъж, чийто образ бях изградила в най-дълбоките си, най-тайни и тъмни фантазии. Отдаден, предан мъж, който да ме обожава истински. Онзи мъж, за когото бях мечтала през късните си тийнгодини и бях пропиляла началото на двадесетте да го търся. И естествено, тотално се провалих. Сега не знаех какво сме един за друг освен приятели с взаимни екстри. Освен това знаех със стопроцентова сигурност, че ще направя всичко възможно да не разбера отговора и на този въпрос. Не и докато не свърши тази година. Целта беше поставена. Блейн получаваше месечните си вноски и това осигуряваше живот и спокойствие за баща ми, Мади и самата мен.