Засега.
* * * *
Ако някоя терористична групировка искаше да унищожи Щатите, единственото, което трябваше да направят, бе да нападат Брайън парк тази вечер. Всяка една благотворителна организация бе представена на събитието и имаше отделен щанд върху покритата с чакъл част около огромната зелена морава в средата. Над нея бяха опънати десетки кабели с пъстри светлини. Навсякъде бяха разположени високи маси със сребърни покривки. Имаше хора от всяка по-важна корпорация, за която можеш да се сетиш. Забелязах Тръмп и Гейтс да разговарят с други знаменитости. Цели орди държавници и политици. Известни филмови звезди светеха като истински звезди и трябваше да положа огромни усилия да не хукна да им искам автографи. Това беше пиршеството на най-богатите сред най-богатите.
Докато оглеждах осветлението и хората и слушах музиката, която звучеше от скритите тонколони, тялото ми полетя нагоре, високо във въздуха, беше завъртяно в салто, обърнато и после притиснато към едно твърдо тяло и стиснато в свирепа прегръдка. Ароматът на парфюма, примесен с познат аромат на мъжка пот, веднага завладя сетивата ми и на лицето ми се появи огромна усмивка.
— Пусни ме, огромен пън такъв! — ритах и удрях огромните гърди, които познавах така добре, макар и не интимно ръцете му обвиха лицето ми и смарагдовозелените очи, които така обичах, грейнаха срещу моите. Медната му коса блещукаше под осветлението и аз прокарах ръка от шията до рамото му.
— Липсвах ли ти сладурчето ми? — Целуна челото ми, както брат целува сестра, която не е виждал от много време.
— Мейс? — измъкнах се и го придърпах в ръцете си и стиснах толкова, толкова силно. Това беше единственото познато нещо, за което можех да се хвана на това място, претъпкано с непознати. Стисках високото му кораво тяло като пиявица и не исках никога да го пускам. Мейсън хвана китките ми и ме откъсна от себе си. Огледа лицето ми и каза с тревога:
— Изглеждаш уморена.
Този мъж, с когото бях прекарала само един месец и който бе станал един от най-добрите ми приятели, успя да забележи нещо, което не правеше впечатление на никого другиго.
Те не те познават, каза едно малко гласче в съзнанието ми.
— Това да не би да е някакъв нов подход да ми кажеш, че изглеждам като лайно? — нацупих се.
Очите му веднага минаха като скенер по тялото ми, облечено в малката тясна златиста рокля, която подчертаваше всяка извивка. И като казвам всяка, да, наистина всяка. Дори не можах да си позволя да облека бельо, за да не личат ръбовете.
— Не говорех за роклята ти, сладурчето ми. — И сега вече не ме гледаше така братски. — Тялото е сто процента само за чукане.
Ударих го в гърдите и започнах да се преструвам, че ми се гади.
— Къде е Рейчъл? — попитах и точно тогава забелязах едно дребно телце да се приближава към нас. Мейсън я наблюдаваше как се връща от бара с две чаши шампанско. Беше облечена в бяла рокля, направена сякаш от различни нарязани и случайно, но перфектно композирани парчета. Изглеждаше различна, освободена, точно като гадже на бейзболна звезда.
— Никога не е далеч от мен. Веднага ти го казвам. — Бостънският му акцент се засили. Облиза устни, изпъна ги в сладка усмивка, която скоро се преобрази в усмивката на котка, сигурна, че мишката идва право в устата й.
— Късметлия си ти — пошегувах се.
— Мислиш ли, че не го знам?
Когато Рейчъл се приближи, цялото й лице засия. Русата й коса буквално блестеше като факел в тъмното. Бузите й бяха порозовели с красива руменина. Тя подаде чашите на Мейс и ме придърпа в прегръдка.
— Боже, Миа! Какво правиш тук? — отдръпнах се и я огледах пак.
— Аз ли? Вие какво правите тук?
— Цялата работа е заради имиджа — отвърна Мейс и сви рамене. — Най-голямото благотворително събитие на годината. — Прегърна през рамо Рейчъл. — Моята говорителка тук ще потвърди какви чудеса съм направил с инвеститорите си.
Рейчъл ми подаде едната от чашите, която вероятно бе взела за Мейс, но той нямаше нищо против. Беше толкова щастлив — очите му отскачаха от мен към Рейчъл и обратно.