Мейсън лежеше в леглото със затворени очи. Осветлението беше слабо. Баща му седеше до него на един стол в ъгъла на стаята.
— Миа, сладкото ми момиче, добре че са успели да се свържат с теб — каза Мик и ме прегърна.
Аз задържах ръката си на рамото му, докато Рейчъл бавно вървеше към леглото. Мейс отвори очи и облиза разцепената си уста. На челото му имаше шевове. Не повече от пет или шест, но като цяло не ми се струваше да има нещо счупено или лошо увредено.
— Рейчъл… — Протегна ръка към нея и обви двете й китки с голямата си длан. Онези сълзи, които тя бе успяла да овладее в таксито дотук, сега вече спокойно се плъзнаха и закапаха по ръката на Мейсън, която Рейч бе вдигнала до лицето си.
— Бебо, добре съм. За теб, за теб се тревожа…
— Май съм изпуснал нещо — покашля се Мик и ме стисна по-силно, сякаш да ме брани.
Какъв добър човек! Загрижен за сина си и за неговата лъжовна приятелка. Аз го стиснах и поклатих глава.
— Всичко е наред — прошепнах.
Рейчъл погледна към Мик като подплашена малка мишница. Мейсън обаче не искаше и да чуе за оправдания.
— Хей, красиво мое момиче, кълна се, нищо не се случи. Погледни ме. Съжалявам. Но повярвай ми, нищо не е станало — повтори моите думи отпреди малко. — И никога не можеше да се случи. Искам теб. Само теб. Ти си момичето за мен.
— Не говори. Сега трябва да си почиваш — гласът й беше дрезгав, сякаш бе изпушила една кутия цигари „Кемъл“ без филтър.
Той поклати глава и лицето му се сгърчи. Рейчъл вдигна ръка и погали тази част от лицето му, която не бе пострадала. Очевидно беше ударил главата си в прозореца и това бе разцепило челото му. Предположих, че именно стъклото бе предизвикало многобройните порязвания.
— Нямам нужда от почивка. Имам нужда от едно: жената, която обичам, да ме изслуша — изръмжа и аз и баща му застинахме мълчаливо, докато гледахме как нещата пред нас вземат нови и нови обрати. Баща му беше откровено объркан.
— Мейсън… — Рейч изгуби способността си да продължи. Той дръпна ръката й и наклони тялото й към себе си.
— Точно така. Обичам те. Обичам те от онази първа нощ с теб. Никога не бих прецакал такова хубаво нещо. Не и по начина, по който си мислиш. Това, което се случи между мен и Мия, беше съвсем невинно — гласът му стана по-силен и тя веднага сложи пръсти върху устните му.
— Миа вече ми каза. И аз ти вярвам. Извинявай, че изобщо се усъмних в теб.
— Имаше си своите основания. Но, бебо, след днес, след това, което се случи, можеше да е много по-лошо и ако не беше до мен сега… Дори не мога да си представя… не искам да мисля… — Гласът му бе плътен и тежък от емоциите. — Имам нужда от теб. Винаги. До мен.
Големите сини очи на Рейчъл бяха навлажнени и нежни, гледаше само мъжа пред себе си.
— Тогава ще бъда там. Всичко, от което имаш нужда. Защото те обичам.
Исках да скачам и да пищя от щастие, но се налагаше да се огранича само до една широка усмивка.
— Сине… — каза Мик и застана от другата страна на леглото. — Дължиш доста обяснения — каза някак ведро и весело дори.
— Татко, това е Рейчъл. Тя ще бъде моят личен говорител и връзки с обществеността. На пълен работен ден. Ако приеме работата. — Тя веднага кимна отривисто и с огромна усмивка. — Освен това е моята приятелка. Моята истинска приятелка.
Тя се усмихваше толкова лъчезарно, че цялата стая грейна, както в онзи миг, когато я видях за първи път.
— Здравейте, господин Мърфи. Аз съм Рейчъл Дентън и съм влюбена в сина ви.
Мик погледна Рейчъл, после сина си, накрая мен. Посочи ме с палец и попита:
— А какво ще стане с нея?
— Тя е ескорт — отвърна простичко Мейсън.
Искаше ми се да си ударя главата в стената. Очите на баща му се разшириха толкова много, че можех да се закълна, че виждам мозъка му през очните ябълки.
— О, не, не така — намеси се Рейчъл, която явно се опитваше да поправи нещата.
— Татко, не, не е това, което си мислиш. Имах нужда от официална приятелка за кампаниите и я наехме. По онова време с Рейчъл не бяхме заедно. Но всъщност Миа е тази, която ни подтикна един към друг.
Това вече беше вярно.
— Извинявай, че не ти казах, Мик. Но беше част от ролята ми. Дали ще ти е възможно някога да ми простиш? — едва успявах да се преборя със сълзите.
— Не на нея, а на нас? — добави Мейсън и направи онази физиономия на бездомно гладно кученце.
Мик изръмжа и след това го потупа по рамото. Просто беше баща, който поддържаше сина си. Баща, който винаги стоеше зад децата си.