Да се готви горещият остров.
Май
Глава едно
Кошмарно пътуване! Летях от Бостън до Чикаго, оттам до Денвър, където се благодарих на всемогъщия, че ми бе дал разум да обуя износените си ботуши, с които карах мотора си, защото се наложи да търча като ненормална през цялото летище и едва успях да се кача на самолета си. Бях онзи пътник, който все се мота някъде по летището, когото всички в самолета чакат, за да излетят, и чието име се повтаря по високоговорителите.
Когато влязох, около сто и петдесет чифта очи се забиха като ками в мен, докато дърпах ръчния си багаж между седалките покрай раздразнените пътници. След това обаче нещата станаха още по-зле. От едната ми страна седеше един доста закръглен мъж, а от другата — едно любопитно осемгодишно момиче, което летеше само. Родителите й били разведени и сега имала две семейства. Мразеше доведената си майка, която наричаше „довлечено чудовище“, а дъщерята на въпросното чудовище, по-голяма от момичето, била „зла“. Сега отиваше при майка си, която участвала в някакво стрипшоу.
Това не беше никаква изненада. Ако живееш във Вегас, или работиш в казино, или сервираш храна и пиене, или изпълняваш номер с малко дрехи (или без такива) в някое шоу за разтоварване на клиентите. Ако живееш извън града, имаш и други възможности и малко по-различни работни места.
Разбрах всичко за Часити, защото момичето си бе поставило за задача да ми разкаже целия си живот от раждането до качването в тоя самолет. Любимият й цвят беше лилаво, но не онова тъмното, а светлото, което според мен беше по-скоро лавандула. Обожаваше животни, особено коне. Явно най-приятната част от престоя при баща й в Денвър беше, че имал земя и на тая земя имало и животни. Това силно я влечеше към мястото, но пък имаше и „довлечено чудовище“, с което Часити трябвало някак да се справя, и това била причината да не ходи толкова често при баща си, понеже желанието й се убивало. Осен това, момичето изпитваше голяма доза вина. Майката на Часити имала много малко приятели и никакво семейство. Детето считаше, че било негова задача да прави компания на майка си, да не я оставя сама. Защото „никой не иска да е сам“. Хората се нуждаят от други хора. Поне така стояха нещата според Часити, която мяташе всяко свое становище право в лицето ми през цялото пътуване.
Когато пилотът съобщи, че след двадесет минути ще кацнем, отправих тиха молба към онзи горе да помогне на Часити и майка й. Също така се поблагодарих на професионалистите в сферата на медицината, които бяха измислили хапчетата против забременяване. След този изключително дълъг период, който прекарах с осемгодишната Часити, бях повече от сигурна, че изобщо не съм готова да се възпроизвеждам и най-вероятно никога няма да се реша на такава крачка. Не е за всеки да роди и отгледа дете, а аз вече бяха свършила тази работа с отглеждането на Мади. Следващото дете, което щях да отгледам, щеше да бъде демон. По-добре беше да не оставям тези неща на Съдбата, която, както вече бях установила, беше една коравосърдечна кучка, и нямаше нужда да й поставям нови предизвикателства.
След кацането отидох да си взема другия куфар, в който бях натъпкала всякакви неща за спомен от „Ред Сокс“ и всички дрехи с емблемата на отбора, всички мои джинси, плюс това, което бях взела от Чикаго. Реших да ги оставя в нас при Мади. Така сестра ми щеше да има възможност да си избере каквото й хареса, и да се чувства като истинска принцеса в дрехите, които Хектор ми беше купил, както й някои неща, които Рейчъл ми бе избрала.
В мига, в който включих телефона, той започна да вибрира с поредица съобщения, които бяха пристигнали, докато бях летяла.
До: Миа Сондърс
От: Мейсън Мърфи
Писмото ти беше много яко, сладурчето ми, но щеше да е по-добре, ако се бяхме сбогували лице в лице. С Рейчъл искахме да те закараме до летището. Обидена е. А аз съм бесен! Намери начин да се реваншираш;-)
Не за първи път клиент ми се сърдеше, че съм се изнизала без довиждане. Уес като че бе подозирал, че ще избягам като нинджа, докато го няма, а Алек някак го прие. Хектор плака. Латиноамериканецът ми изпрати сълзливо емоционално съобщение как съм развалила един перфектно планиран ден, за който лично той се бил погрижил. С излитащи гълъби и всичко. Не знам, но май в един момент Тони се бе намесил и бе грабнал телефона от ръцете му и бе прекъснал съобщението, но бе добавил своето собствено раздразнение и се оплака как съм го оставила да се оправя с един сополив и разреван годеник и че му оставам длъжна.