Другото съобщение беше от „транспортната ми компания“.
До: Миа Сондърс
От: Разгонена кучка
Колата ти е отпред. Обикаля. Не ме карай да спирам и да ме глобят заради грозната ти мутра.
Засмях се, нагласих сака на рамо, вдигнах поглед и забелязах хондата на Жинел. Помахах й и тя наби спирачки в зоната за разтоварване на камиони, оглеждайки се с оцъклени очи.
— Бързо, кучко! — извика, докато набутвах куфара и сака на задната седалка.
Когато седнах на предната седалка, русите й къдрици заподскачаха около лицето й и улових яркозеления, почти луминесцентен цвят на дъвката, залепена на предните й бели зъби. Повдигнах брадичка.
— Здрасти, сладурче. Благодаря, че ме взе — изгуках закачливо.
Тя рязко извъртя волана, изпарихме се от забраненото за спиране място и се вляхме в потока коли, които излизаха от летището. Никога и никой не би могъл да каже, че Жинел е добър шофьор. Маневрирането й беше, ако не нула, поне близко до нулата. Такова беше и положението с вземането на бързи решения, когато е зад волана. Дали би могла да кара за автомобилния спорт НАСКАР? Вероятно. Но трябваше да й се признае, че поемаше рискове и засега се оказваха като цяло добри. Точно за тази мисъл се държах с все сила, докато се молех на господ да ни закара живи до магистралата.
После облекчено въздъхнах, облегнах се и се насладих на тишината да бъда с приятелката си. Не се налагаше да говорим. Именно това ни правеше най-добри приятелки — чувствахме се удобно в тишината помежду ни, умеехме да я ценим и да си я споделяме. Звуците от магистралата, жвакането на дъвката й, ароматът й на лимон почти ме разплакаха. У дома. Това познавах най-добре, това бе моят живот. Това ми звучеше и изглеждаше познато, мое. Знаех, че Вегас няма да бъде последната дестинация в живота ми, няма да бъде окончателното решение за бъдещето ми, но когато бях там, го обичах с цялото си сърце.
Жинел ме закара до къщата на татко, където сега живееше само Мади. Вероятно бе усетила, че съм изпаднала в размисъл, и реши, че не се налага да нарушава тишината в колата с празни приказки, но ме изгледа няколко пъти и накрая хвана ръката ми над ръчната спирачка и леко я стисна. Жест на истинска сестринска солидарност. Може и да нямахме една и съща кръв, но тя беше най-доброто нещо в цялата ми вселена.
— Обичам те — прошепнах, без да осъзнавам, че изпадам в неконтролируеми емоционални изблици.
Погледна ме в очите. Лицето й бе така красиво и сладко, устните й се издадоха леко напред и бях сигурна, че ще ми отговори със същото. Но вместо с тези две думички, тя ми отговори само с една:
— Знам.
И тогава се засмях с пълно гърло. Жин беше единственият човек, който знаеше от какво се нуждая след цял ден смяна на полети из цялата страна, след едно тежко бягство от последния ми клиент, когото сега приемах като собствен брат, и неприятната истина, че имах само три кратки дни, преди да се кача на поредния самолет към поредния клиент. Бях останала буквално до последния ден в Бостън. Обикновено от мен се искаше да бъда с клиента двадесет и четири дни, за да имам шест дни да си почина и да се погрижа за личните си неща, но сега два дена бяха отредени за пътуване. Не се бях връщала в Калифорния от януари, а ето ме, три дни преди началото на май. Пореден месец, поредни сто хиляди в джоба на Блейн.
Подадох на Жинел плика с чека.
— Остави го в хотела, където е офисът му. Спести ми ходенето там, става ли?
— Няма проблем, бейби. — Тя взе плика с новата вноска и го прибра в чантата си, след което спря пред дома от моето детство. — Вероятно си гладна. Мади прави официална вечеря за теб за добре дошла. Руло „Стефани“, картофено пюре, царевица и за десерт прочутия й шоколадов пай с череши. — После излезе от колата, отвори багажника и извади голям стек бира.
— Наистина те обичам — казах, оглеждайки бирата.
После обърнах поглед към малката неугледна къща с малка веранда с една гола крушка за осветление. Зад прозрачните дантелени пердета виждах как малката ми сестра нарежда масата. За мен. Защото си идвах у дома. Няма по-добро усещане на този свят. Жин ме прегърна през рамо и ме поведе към къщата.
— А аз настина вече го знам. Не ме ли чу първия път? — Тя завъртя очи и дори изпъшка за по-голям ефект.
Поклатих глава и я прегърнах силно. Отворих входната врата и ароматът на домашно приготвено месо, зеленчуци и чесън веднага нахлу в ноздрите ми и устата ми се напълни със слюнка.
— Мадс, у дома съм си! — извиках, метнах чантата си на очуканата стара маса в антрето и зачаках да чуя писъка й.