— Добре. И какво ще работиш с тази специалност след това?
Мади облиза устни и съвсем се успокои. И когато заговори, лицето й ставаше все по-оживено, усмихваше се широко, бузите й розовееха, очите искряха. Не разбирах повечето от това, което ми обясняваше, защото ми говореше на неразбираем език, който не успяваше да мине през филтъра на съзнанието ми.
— Като цяло биохимията изучава аспекти на имунната система, израждането на гените, изолиране, анализиране и синтезиране на различни продукти. Мога да работя с мутации на ракови клетки, да работя в лаборатория, да съм начело на лабораторен екип, да ръководя изследователски програми. Вариантите са безкрайни.
Когато чух какви възможности се отварят пред нея, бузите ми пламнаха от радост и се усмихнах до уши.
— Толкова се гордея с теб, Мадс! Биохимията ми се струва трудно нещо, но може би е това, което търсиш. Колко години е обучението? Ще завършиш магистратура, нали? — Тя захапа розовата си устна и погледа встрани. — Хей, Мади, знам че се притесняваш за таксите за обучение, но не бива. Вече съм платила за миналата година и съм покрила цялата такса за тази. — Очите й бяха широко отворени, а ченето й увисна от изненада. — До края на годината ще съм спасила задника на баща ни и ще имам пари да платя за следващите години от обучението ти. Не искам да се отказваш и да се примиряваш.
Както направих аз, ми се искаше да добавя, но не го направих.
Моят живот беше толкова несигурен. Засега вървях по течението и правех пари, които ми трябваха да помогна на семейството си да оцелее. Мади скочи, хукна към мен и ме прегърна. Сълзи напълниха очите й. Сега изглеждаха като истински скъпоценни камъни.
— Обичам те. Когато стана богат учен, ще ти купя къща точно до моята. Така, независимо къде си, когато ти се прииска да си дойдеш у дома, ще знаеш, че имаш дом и той е до мен. — Погалих я по главата, а тя целуна слепоочието ми. — И не се притеснявай, защото ще кандидатствам за стипендия. Ако искам да постигна целите си в тази наука, трябва да бъда доктор.
Адреналинът изпълни гърдите ми, ръцете и краката ми. Ръцете ми настръхнаха и буквално откачих от радост.
— Доктор? — казах с тотално възхищение.
Малката ми сестра щеше да бъде учен и доктор. Мади завъртя очи и кимна, след което сочната й, винаги издадена напред устна се обтегна в усмивка.
— Да, доктор на философските науки — пошегува се тя.
— Мамка му, какво значение има какъв доктор. Малката ми сестра ще бъде учен и доктор. Оправи настроението ми за цялата година, сладка моя Мадс.
Поклатих глава и се замислих за бъдещето. Представях си как Мади излиза на подиума и получава дипломата си, как започва работа в някоя фирма и е облечена в бяла престилка, как моето момиче излъчва авторитет. Да, предстояха й големи неща и аз щях да направя всичко по силите си, за да се изпълни всяка една нейна мечта. Загледах се замечтано в празното пространство, а тя ме погъделичка по ръката и каза:
— Знаех си, че планът ще ти хареса. Сега може ли вече да тръгваме? Нямам търпение да се видя с Мат.
А да, Мат! Приятелят. Онзи, на когото бе подарила девствеността си. В негов интерес беше да си заслужава златния медал, който бе получил, иначе щях да му прегазя въшливия задник. С валяк. Никой и нищо нямаше да спре Мади от успехите, които й предстояха.
Никой.
Нищо.
* * * *
Родителите на Мат бяха точно от онзи тип старомодни двойки, които всеки искаше за майка и татко, но реално никой нямаше. Освен Мат Рейнс. Майка му, Тифани, беше висока с тъмна коса и тъмни очи. Баща му беше поне тридесет сантиметра над нея с тъмнокестенява коса и ясни сини очи. Мат, когото сестра ми гледаше ококорено, сякаш го виждаше за първи път, беше ужасно секси, но така, както могат да бъда секси само момчетата, които обичат да учат. Беше облечен в риза, която очертаваше тяло с доста добра мускулатура. Личеше, че се грижи за себе си и спортува. Имаше чуплива тъмнокестенява коса, пригладена прилежно назад. На носа му бяха кацнали чифт очила с дебели черни рамки. Имаше сините очи на баща си. Син кристал. И тези очи не се откъсваха от сестра ми по време на цялата вечеря.
— Миа, разбрахме, че баща ви е в болница? — каза Трент Рейнс, докато сервираха десерта.
Кимнах.
— Да, претърпя неприятна злополука и е в кома от няколко месеца. Но всеки ден се молим да се оправи, да се събуди.
Чертите на Тифани омекнаха и тя нежно постави ръка на рамото ми.
— Съжалявам да го чуя. Сигурно е трудно две млади момичета да се оправят съвсем сами. — Тя поклати глава. Не съчувствено, но с откровена… почти тъга.