Отговорът, който никак нямаше да прозвучи мило, беше вече на езика ми, но с огромни усилия на волята успях да го преглътна. Не бяха лоши хора. Мили и възпитани. Но това, което исках да кажа в отговор на изречението й, остана в мен и започна да пари като киселина, и изгори дупка в езика ми. Защото аз се справях съвсем сама от десетгодишна възраст, при това съвсем добре. Благодаря, но не, благодаря за такова съжаление. За жалост, имах достатъчно разум да не се заяждам точно сега. Усмихнах се и отпих от безкофеиновото кафе. Мамка му! Дори кафето в тая къща имаше по-добър вкус от това у нас. Вероятно някоя скъпа марка и си го мелеха всеки ден.
— Добре, моля за внимание — Матю се изправи и хвана сестра ми за ръка. Тя го погледна с очи като диаманти. — Искам да направя едно съобщение.
Винаги когато някой каже, че има да направи някакво „съобщение“, знам, че всеки миг лайното ще цопне върху вентилатора. С все сила. Гледах с ужас как Мат стиска ръката на сестра ми и я придърпва към себе си. Плътно до себе си. Прекалено плътно, ако питаш мен. Главата му се наклони към нейната. Въздухът в стаята се изпълни с усещането за пълна, цялостна отдаденост между тези двамата.
— Помолих Мадисън да се омъжи за мен и тя прие — каза гордо и с усмивка.
Майка му изпищя от щастие, а баща му запляска с ръце и започна да издава някакви звуци, които наподобяваха провикванията на Дядо Коледа „Хо-хо-хо“.
Аз ли? Аз едва не се напиках.
Какво. По. Дяволите. Ставаше. Тук.
Мади се усмихваше така, както никога досега в целия си живот. После ме погледна и усмивката й се стопи. Брадичката й затрепери заедно с долната й устна. Сълзи напълниха очите й и се задържаха там, но все пак в пълна готовност да се изсипят.
— Моля те, Миа… — чух как прошепна, но аз поклатих глава.
Станах и излязох от стаята, минах през коридора, през входната врата и право в хладния нощен въздух на пустинята, която се виждаше от верандата на семейство Рейнс. Ако бях останала на тая маса, не можех да гарантирам за последиците.
Щях да изскубна малката си сестра от живота й в предградията и нямаше да се спра, докато не избия от главата й тази безкрайно тъпа идея, че ще се омъжи на… деветнадесет.
Мамка му!
Крачех напред-назад, цялото ми тяло бе пламнало, по челото и над устните ми бе избила пот. Докато се потях и се борех за глътка въздух, и се опитвах да измисля начин да не изглеждам като злата сестра в този нелеп сценарий, чух как някъде зад мен вратата с мрежата против комари се отвори и се блъсна. Завъртях се рязко и се оказах очи в очи с Мат. По изражението му личеше, че се разкайва, но не достатъчно, за да вземе думите си назад.
— Съжалявам, че не говорих първо с теб, но след миналата седмица…
— Искаш да кажеш, когато открадна девствеността на сестра ми! — изревах. Не можех да позная собствения си глас.
Той отметна глава назад, сякаш го бях зашлевила.
— Не че ти влиза в работата… Мадисън е голяма жена. Жена, която обичам много. Това, което тя ми даде, е дар и аз ще го ценя завинаги. Дар, който не бих позволил на друг мъж да притежава. Никога. Не и в този живот.
Говореше убедително и ми се стори, че тялото му се издължава още повече, докато изричаше думите, които трябваше да ме убедят да застана на негова страна. Не, това нямаше да се случи! Никога! Прибрах косата си назад и се облегнах на парапета.
— Какво те кара да мислиш, че трябва да се ожениш за нея. Сега? Веднага?
Той се приближи и застана пред мен.
— Не веднага. Първо ще вземе бакалавърската си степен. Това са още две години. — Това изречение накара страха ми да поизчезне, а гнева вече можех да го контролирам. — Просто исках да го направим, за да се обречем един на друг. Исках тя да знае, че съм неин и че тя е моя. И исках да има нещо солидно, за което да се държи, което да я успокоява, защото планираме да се преместим да живеем заедно. Скоро.
И тогава гневът ми ме смаза така, както точилка минава по меко тесто.
— Сериозно ли ми говориш? — изревах пак.
Той кимна.
— Не ми харесва мястото, където живее. Не е за само момиче. Когато нямаше кола, едва не откачих от притеснение, че върви сама из онзи квартал. Особено през нощта. После ти й купи кола и това беше страхотен жест, но баща ти не е там, Миа. И ти не си там. — Последното изречение ме удари през лицето като нагорещен тиган. Чертите му бяха сурови, излъчваше студенина, а тонът му бе гробовно сериозен. — Тя е сама и няма кой да я брани. — Поклати глава. — Това е недопустимо.
Мат звучеше като истински зрял мъж, а не като двадесетгодишен хлапак. Раменете ми се отпуснаха, реалността потисна гнева ми и там се настани поражението. Във всичко, което каза, имаше логика. Беше напълно прав. Самата аз не исках Мади да е сама. Ненавиждах мисълта, че е сама. През последните месеци това беше една от причините за постоянния ми стрес. Именно затова карах Жин да минава с колата покрай нас всяка вечер, когато се прибира от работа, и да оглежда дали всичко е наред.