Вдишах бавно през носа и издишах още по-бавно.
— Прав си, опасно е. — Мат кимна, но не каза нищо повече. Харесах жеста му, че ми дава възможност да кажа и своята дума, че ми дава време да обмисля и да изразя притесненията си. Това е Вегас все пак. Можеха да избягат и да се оженят, където и да е в този град — мястото предлагаше експресни бракове, нали така? Стиснах парапета и забих нокти в бялото дърво, и се загледах към пустинята. — Просто не искам да направи грешка. И двамата сте толкова млади!
— И няма да бързаме. Ще живеем заедно, ще видим как ще потръгне. Ще се поддържаме във всичко, в училище дори, ще вземем бакалавърските си степени.
Хванах се за последното му изречение, защото не беше съвсем истина. Мади щеше да продължи и за докторска степен. Първият човек в семейството с такова отличие.
— Мади ще учи за докторска степен. Тогава какво? И в това ли ще я подкрепяш като неин съпруг?
Той закима бързо с глава.
— Абсолютно. Идеята беше моя. Тя е най-добрата в групата си. Много по-добра от мен, а аз си скъсвам задника от учене. Тя има уникален талант и изумителен ум. Ще стане брилянтен учен, а аз ще съм мъжът, който ще има честта да е до нея и да се гордее, когато получава награди, когато изнася речи, а това за мен е нейното неизбежно бъдеще. Аз ще имам честта да съм до нея и да я поддържам, и знам, че тя би направила същото за мен. — Мат сложи ръка на рамото ми. — Не гледаме на тази стъпка с лекота и не сме глупаци. Но сме влюбени и аз не искам да рискувам да я загубя за нищо и заради никого.
В очите му имаше такава решимост, че не можех да продължавам да му се сърдя. Гневът ми се изля като дъжд право в канавката и изтече някъде под земята. Почувствах се изцедена.
— Сега мога ли вече да изляза? — чух плахия глас на Мади иззад мрежестата врата.
— Да, момичето ми, ела. Дай да видим пръстена — погледнах закачливо Мат, опитвайки се да разведря настроението. — Силно се надявам да има пръстен! — добавих сърдито, но не успях да задържа киселата си физиономия задълго, защото Мади заподскача по стълбите към мен с протегната напред ръка. Не беше голям пръстен, но не беше и малък. Изглеждаше античен.
— Бил е на баба ми. Майка ми ми го даде първия ден, когато доведох Мади на вечеря — засмя се той.
— Красив е — погледнах сестра си, която изглеждаше ужасно притеснена и несигурна в себе си. Човече, как се надявах Мат да я научи как да бъде по-самоуверена. А той можеше, след като се изправи пред лудата й сестра с мощен майчински инстинкт, която бе готова да сложи девствен колан на сестра си. И не само се изправи, но и успя да я убеди да застане на негова страна. По лицето на Мади пак закапаха сълзи.
— Толкова съм щастлива, Миа. Моля те, радвай се за мен. Ако си разочарована от мен, няма да мога да го понеса.
От дете, а и най-вече когато майка ни ни изостави, аз упражнявах единственото женско влияние върху сестра ми. През годините стана така, че Мади не можеше да понесе мисълта, че може по някакъв начин да ме засегне или разочарова. По-скоро би минала по нагорещена жарава, отколкото да чуе, че съм недоволна от нея или разочарована от решенията й.
— О, сладко мое момиче! Ела тук! — придърпах я в прегръдката си.
Тя тихо заплака, а аз я галех по косата и й тананиках песен. „Три малки птички“ на Боб Марли. Бях я научила от един диск, който татко слушаше постоянно, след като майка ми ни напусна. Слушаше най-много „Няма жена — няма сълзи“. Пак и пак, и пак, и после се напиваше, докато аз се грижех за Мади. И за себе си. Но тази песен за птичките ме караше да вярвам, че все някога нещата ще бъдат наред.
Мади вдигна лице и аз избърсах с палци сълзите й.
— Съжалявам, че реагирах така. — Погледнах към Мат. — Родителите ти вероятно мислят, че съм ненормална.
Той се разсмя.
— Не, предполагам, че могат да проявят разбиране към прояви на спонтанност и че всяко семейство реагира по различен начин на такава новина. Самите те се оженили три месеца, след като се запознали. Според тях аз следвам стъпките им във вземането на спонтанни решения. Но Миа, кълна се, това не е спонтанност. Първо ще завършим. Просто искам моя пръстен на ръката й и самата тя да е в моя апартамент, който е точно срещу университета.
— Живееш срещу университета?
Този майчин инстинкт, който се задействаше с бясна сила само когато ставаше дума за сестра ми! И сега грееше ярко като светлината на фар в тъмния океан. Той се усмихна още по-широко, кимна, и я придърпа към себе си.