— Добре ли си, слънце? — прошепна в ухото й, но достатъчно високо, за да чуя и аз.
Гледах как обгръщаше с грижа и внимание момичето ми. Добро момче беше. Вероятно истински ангел в град, населен от грешници.
— Ако Миа е съгласна с всичко това, аз също съм съгласна. — Погледът му веднага се заби в мен.
— О, добре, имате благословията ми.
Това вече предизвика реакция, и то каква! Писъци, подскачания. Тийнейджърска работа. След няколко минути изнасяне на лекции от моя страна, всички се върнахме в къщата. Родителите на Мат чакаха търпеливо в хола.
— Синът ми ще се грижи за сестра ти, Миа. Обещавам ти — господин Рейнс грееше от гордост. — Той е разумно момче, нищо че е влюбен. Когато мъжете от семейство Рейнс се влюбят, това става бързо, обичат силно и за цял живот. — Тук сложи ръка около рамото на съпругата си. — И това е самата истина — добави с още по-голяма увереност.
Седнах и се загледах в щастливата двойка.
— С Мади нямахме лесно детство. Можехме да разчитаме само една на друга. И когато чух, че сестра ми има намерение да се омъжи за сина ви, нещо в мен се скърши. Не се справих добре в тази ситуация и се извинявам за това.
Тифани стана и седна до мен.
— Не се тревожи. И за нас беше лек шок, когато тази седмица Матю ни каза за намеренията си. Искам да кажа… да, знаехме, че я обича. Почти не са се разделяли от два месеца.
Два месеца! И вече сгодени! Не можех да проумея.
— Изглежда ми ужасно бързо.
— Такива неща се случват в семейство Рейнс — усмихна се баща му и погледна съпругата си. Кафявите й очи бяха пълни с любов, обожание и преданост.
Исках сестра ми да има това и може би ако се задомеше със сина на тази двойка, един ден щеше да го има. Моля те, Господи, нека бъде поне след завършването й.
Тифани потърка гърба ми с майчински жест, успокояващо и грижовно. Никоя жена не бе правила това за мен през последните… десетилетия.
— Всичко ще е наред. Ще си вземат бакалавърската степен и след това ще планираме сватбата. Имаме време.
Време. Струваше ми се, че напоследък нямам само това.
* * * *
Остатъкът от престоя ми премина шеметно и много бързо. Разбира се Жин каза, че годежът на Мади е нещо безумно смешно. Тая кучка знаеше кое копче да натисне, за да ме взриви до края на престоя ми и, разбира се, не спря да го прави. Постоянно коментираше как Мади и Мат ще избягат и ще се оженят някъде тайно в някое от казината или как Мади ще забременее след някой и друг месец, което доведе до един сериозен разговор със сестра ми да не пропуска да си взема противозачатъчните. Тя се закле, че няма да пропусне и ден и че ще ги пие всяка вечер. След този крайно неловък разговор (за нея, но не и за мен) тя ми обеща, че няма да се омъжи без мен. Това беше единственият начин да се уверя, че всичко ще стане така, както го бяха планирали.
През всичките деветнадесет години от живота й никога не бяхме нарушавали клетва една към друга. Когато вплетохме кутретата си едно в друго, и аз целунах нейното, а тя моето, за да изпълним ритуала по клетвата, знаех, че Мади няма да наруши и това обещание.
Докато седях в самолета, си спомних колко се бях разстроила и каква отбранителна позиция бях заела, когато Мат обяви намеренията на двамата. Дали проблемът не беше в това, че моята сестра бе получила своя щастлив край „и заживели щастливо завинаги“ много преди мен? Точно затова ме подкачаше Жин. Но не, не беше това. Никога не бях копняла за нещата, за които мечтаеше Мади. Ако се заровех дълбоко в истините, щях да видя отговора — беше толкова прост — не исках да я загубя. Откакто се помнех, аз носех отговорността за нея. И първата загуба щеше да бъде фактът, че сега щеше да живее с мъж, на когото да разчита. Родителите му ми казаха, че плащат квартирата на сина си и Мади няма да дава пари за нищо. Те с радост щяха да дават допълнителен принос към парите му за храна, за да може да изхранва и годеницата си, защото за тях тя вече била член на семейството. Ей така, съвсем просто и ясно. Покривът над главата й, прехраната й, всичко това бе моя работа досега през всички тези години.
Но вече не е.
Не знаех как да го приема. Със сигурност щях да продължа да плащам наема на къщата на баща ми, щях да й пращам по няколкостотин на месец за допълнителни харчове, както и за разходи за училище, а и за развлечения или дрешки, или каквото си иска. Заслужаваше го. Тя учеше толкова здраво и не исках да се налага да се хване на някоя нископлатена убийствена работа, за да изкарва пари. Не исках да се отклонява от пътя към бъдещия си успех.