Сега оставаше да приема и факта, че през това житейско пътешествие другата й ръка щеше да държи Мат Рейнс.
Е, поне плановете ни за Хавай не се промениха. Когато Мади съобщи на Мат новината за пътуването, той беше смазан, а аз безкрайно доволна. Да, знам, истинска кучка съм, но това е положението. Според Мади той разбирал какво е „време по женски“ и бил леко шокиран от новината, но в края на дискусията това сладко копеле започна да ме поздравява за идеята и да ни дава благословията си.
Като че имах нужда от такова нещо.
Странно момче. Скоро щеше да научи кой е шефът тук. Просто се надявах все още да съм аз.
Глава три
Черни трайбъл татуировки. Заслужаваха си потеклата ми лига. Плътни мускули с изопнати вени, обвити в причудливи мастилени извивки по цялата тъмна мъжка кожа. От огромното ляво рамо, през ребрата, към грамадния бицепс, кръста, после изчезваха в мъжкия саронг около задника му и продължаваха по бедрата с размери на дънери на многогодишни дървета чак до изящно оформените глезени. Мастилото стигаше чак до петите.
Почти не усещах как слънцето прогаря дупки в нозете ми, стъпили върху пясъка, докато стоях и зяпах това разкошно същество. Той се обърна настрани и ми даде възможност да огледам гърба му, който бях готова веднага да оближа. Силен, добре оформен. Можеше с лекота да вдигне трима души и да ги метне в океана, пред който стоеше сега. Някъде щракаше фотоапарат. И тогава той погледна към мен. Не, не ме погледна — очите му ме намериха през разстоянието от десет метра, което ни делеше. Кафяви очи с цвета на най-тъмното какао на света горяха по всеки милиметър от формите ми, които най-безсрамно оглеждаше. Усещах тези очи като изгаряща милувка. Беше така нажежено, че се наложи да си правя вятър с ръка, за да се отърва от поразяващото усещане, което пареше кожата ми.
Глас с италиански акцент извика нещо и най-сетне господин Татус отмести поглед от мен и освободи тялото ми от кошмарното напрежение, но останах със странното усещане за загуба. Този мъж не ме гледаше, а ме викаше, подмамваше, вкарваше игли в душата ми и разпалваше желания, които веднага разпознах, понеже усетих подуването и омекването на кожата между бедрата си. Останах на мястото си и гледах как мъжът с апарата направи още дузина снимки и после рязко махна с ръка.
— Finito! — извика мъжът с фотоапарата и добави: — Perfetto.
Едва откъсвайки очи от твърде съблазнителния и апетитен на вид мъж, видях как фотографът се завъртя и обърна лице към мен. Носеше плетена кафява слънчева шапка тип бомбе, къси карго панталони и бяла ленена риза с едно-единствено закопчано копче, под което се виждаше красивото му грациозно тяло. Той се усмихна широко и закрачи към мен. Пясъкът летеше настрани под забързаните му крачки. Стоях като препарирана на същото място, на което ме бе оставил шофьорът на лимузината, след като ми посочи тентата на плажа. Каза, че шефът ми бил там, зад фотоапарата.
Не бях разбрала, че клиентът ми лично прави снимките за кампанията си, но за мен беше все едно кой ще снима. Работата си е работа и при положение, че ми носеше по сто хиляди на месец, нямах нищо против.
Когато се приближи, веднага забелязах слънчевата усмивка, белите зъби, малките бръчици около устата му и приветливите сини очи. Красиво лице. Годините му отиваха. Тъмната му коса изглеждаше като поръсена със сребро, което сега блещукаше изпод шапката.
— Bella donna — каза и ме хвана за раменете, след което ме придърпа в топла прегръдка и целуна двете ми бузи. — Аз съм Анжел Д’Амико, а ти си по-красива, отколкото предположих, когато жена ми каза, че трябва да те доведем тук за кампанията.
При споменаването на съпругата му от тентата излезе латиноамериканка с тяло на изваяна статуетка. Кафявата й кожа блещукаше под слънчевите лъчи. Огненочервена рокля в стил саронг обвиваше извивките на тялото й, а бризът развяваше краищата й. Косата й беше дълга и плющеше назад, сякаш си имаше някакъв собствен невидим вентилатор, който да отмахва кичурите от лицето й, за да акцентира върху красивите й черти. Красиви? Не, слабо казано. Тази жена беше дарена с безумни количества изящество.
Анжел я видя да се приближава към нас и запляска с ръце.
— А, ето я. Моята съпруга. Спира ти дъха, нали? — Сега италианският му акцент бе доста по-силен.
Кимнах, но не успях да отговоря, защото наистина ми бе спряла дъха. Беше изумителна. На лицето й се появи огромна усмивка.
— Миа, толкова сме щастливи, че си тук, че си част от проекта ни. — И тя като мъжа си се наведе към мен и ме целуна по двете бузи.
Сега, когато я видях отблизо, забелязах, че годините я бяха целунали, но не бяха взели нищичко от младежката й красота. Леля Мили ми бе казала, че дизайнерът и жена му са на около петдесет, но тези двамата можеха да минат за поне десет години по-млади.