— Аз съм Роза, съпругата на Анжел. Толкова се вълнуваме, че си с нас.
Наместих сака на рамо и прибрах косата си от челото.
— И аз съм щастлива да съм тук. Този остров… поне това, което успях да видя на път от летището, е много красив.
— Така е. Можеш да го опознаеш през следващите два дни. Току-що правихме фотосесия с Тай и ще планираме индивидуалните снимки с теб. — Анжел се обърна и погледна към господин Татус, който изгълта цяло шише вода на един дъх и грабна ризата си от един мъж, може би асистент. — Тай, ела да се запознаеш с партньорката си за този месец.
Партньорка? Мили не ми каза нищо такова. Точно се канех да попитам какво означава това последното, когато въпросният Тай закрачи към нас. И като казах закрачи, по-точно би прозвучало, ако кажа, че цялата земя пред него бе готова да се разтвори, за да му направи път. Всички звуци спряха и цялата вселена затихна пред крачките му през пясъка. Този мъж можеше да ми докара астматичен пристъп. Мускулите на гигантските му бедра пулсираха и се стягаха с всяка крачка. Перфектните му коремни мускули се движеха като повърхност на леко развълнувано море. Кожата около тях отстъпваше място за всяко тяхно движение. Гърдите му блестяха като опал, гладки, с безумни въртящи се цветове. Но пък може и да е било от по-разгорещеното ми съзнание, което очевидно действаше и на зрението ми. Когато стигна до нас, грамадното му тяло ме стресна и едва не започнах да отстъпвам назад. Сега ми се струваше, че заемаше цялото пространство около нас тримата. Какво говоря и аз! По дяволите, самият бряг бе прекалено малък за такъв животински магнетизъм и мъжко съвършенство. Предполагам, самият океан плачеше със солени сълзи за мига, в който този мъж ще го дари с честта да погали копринените му дълбини с присъствието си.
Анжел размаха ръка пред мен.
— Тай Нико, това е Миа Сондърс. Тя е в бунгалото до твоето и ще прави всички снимки на двойки с теб този месец. Ще ви представим в темата на кампанията „Красотата идва под всякакви форми“.
Закова кафявите си очи върху мен, погледите ни се сключиха един в друг. Той облиза плътната си долна устна, издаде звук, сякаш целуваше белите си зъби, и след това присви изящните си плътни устни. Положих огромни усилия да не започна да скимтя, но топлината, която излъчваше този мъж, бе като огнена лава. Той бавно засмука дъх през зъбите си. Имах чувството, че от ноздрите му ще излезе огън, а очите му бързо поглъщаха формите ми. Не казах нищо. Не за друго, а защото дъхът ми бе спрял. Не можех да движа нито един мускул, камо ли да седна на приказки.
— Ти си ослепителна. За мен ще е радост да работя с теб — поздрави той, но очите му казваха много повече, отколкото влизаше в понятието „работя“.
Я чакай… Какво, за бога?
— Искаш да кажеш, че ще работим заедно? — опитах се да разбера и поклатих глава.
Той наведе глава и заби поглед в стъпалата ми. Това беше моментът, в който осъзнах, че няма коса. В смисъл няма почти никаква коса. Имаше малко, но високо на темето. Така, както Скалата[2] прикриваше или по-скоро демонстрираше плешивостта си. Сега, когато пак го огледах отблизо, разбрах на кого ми напомня. Приличаше на Дуейн Джонсън — Скалата. Огромен, кожа с цвят на кафе лате, потъмняла още повече от тропическите слънчеви лъчи, татуиран. Само дето Тай изглеждаше доста по-традиционен тип със своите самоански черти и наследството на народа си.
Той изду леко съблазнителните си устни и се засмя лукаво.
— Не, изобщо нямах това предвид.
Мамка му, тая уста щеше да е едно дяволски забавно пътуване към рая. Надявах се това пътуване да включва и онази част, където аз ще съм върху или под божествения самоанец Тай.
* * * *
Един слънчев лъч проби в стаята и кацна на лицето ми. Събуди ме от най-прелестния сън, който някога бях сънувала — как аз и един секси самонаец играем на Туистър. Голи.
Станах и зашляпах през всекидневната си сутрешна рутина. Направих си кафе, хапнах малко пресен ананас и най-разнообразни плодове от острова, които намерих в наблъскания с храна и напитки хладилник. Бунгалото, което семейство Д’Амико ми бяха дали, беше едно от онези места, където хората цял живот мечтаят да отидат на почивка. В южната част на Хонолулу, точно на плажа Даймънд Хед. Можех да отворя плъзгащата се врата и да заровя пръсти в пясъка. И върхът беше гледката към океана, който се простираше пред мен, без нищо да препречва погледа. Отворих плъзгащите се врати и пуснах свежия утринен бриз да влезе. Той донесе със себе си и звука на порещи вълните сърфове.