Тай спря пред една дребничка жена. Косата й беше черна, дълга и прибрана на много сложна плитка. Докато бъркаше нещо на котлона, забелязах, че има силни ръце.
— Тина — каза достатъчно силно Тай, за да може жената да го чуе, и пак сведе очи пред нея.
Да, това определено беше начинът им да покажеш уважението си. Когато се запознавах с братята му, забелязах, че по-малкият винаги свеждаше поглед пред по-големия. Не знаех дали всички самоанци го правят, или беше традиция само в семейството на Тай, но какъвто и да бе случаят, този жест говореше за безкрайна почит към по-възрастните, а това означаваше, че те бяха заслужили такъв жест на уважение.
Дребната жена се завъртя на босите си крака. Беше облечена в широка яркооранжева пола до глезените, блуза в същия цвят и бял прозрачен шал, който й придаваше по-скромен вид. Младите момичета в семейството нямаха никакъв проблем да показват голата си кожа. Много, много гола кожа. Всички бяха по бански и съвсем спокойно се разхождаха и си приказваха с роднините си. Всички бяха добре сложени. Предполагам, аз съм изглеждала като прекалено официално облечена и натруфена по белите си къси гащи и зелена тениска. Косата ми изглеждаше леко накъдрена заради влагата, която й придаваше естествен блясък и обем. Определено бях създадена да вирея и живея на тропически климат. Косата ми изглеждаше прекрасна и не се налагаше да полагам никакви допълнителни усилия за нея.
— Момчето ми. Сладкото ми сърчице — потупа го по гърдите върху сърцето, придърпа го за врата, за да го накара да се наведе, и го целуна по двете бузи и челото. Очите й бяха със същия цвят като неговите, но в нейните имаше толкова много майчинска любов. Не помня кога за последно видях такова изражение на лицето на собствената си майка… ако изобщо някога ме бе гледала така.
— Тина, това е Миа Сондърс, моя приятелка от работата. Показвам й острова и нашите традиции и култура. Нека види, докато е тук. Миа, това е майка ми Масина.
— Аз… аз си помислих, че се казва Тина?
И двамата се засмяха. Гърленият смях на Тай отново накара пръстите на краката ми да се свият. Майка му се смееше сладко и тихичко.
— Тина на нашия език е „майка“. Когато говорят с хора от нашата култура, моите деца използват обръщения на нашия език.
Размахах ръка извинително. Лицето ми бе пламнало от смущение.
— О, извинявам се. Преди да срещна Тай, не познавах никого, който да говори самоански. Радвам се да се запознаем госпожо Нико. — Протегнах ръка за здрависване, а тя я хвана лекичко и ме придърпа в прегръдка. После ме целуна по двете бузи и по челото. Сложи длани около лицето ми и притисна палци върху слепоочията ми.
— Ти си напълно изгубена в едно голямо пътуване. Никога не се страхувай. Ще намериш огромна радост в това, което те чака, преди да се отдадеш завинаги на своето „завинаги“.
В този миг имах усещането, че и най-лекият бриз можеше да ме събори. Стоях напълно вкаменена, не можех да се движа, още по-малко да говоря. Единственото, което успях да кажа бе едно: „А?“.
— Тина… — Тай се скара на майка си и ме придърпа към себе си. — Майка ми е духовен човек. Дарена е със зрение.
— Зрение? — Притиснах се още по-здраво към тялото му и не откъсвах очи от дребната жена.
Той кимна и ме потупа по рамото.
— Всичко ще бъде както трябва да бъде, Миа. Не позволявай на моето момче да обърка неговото завинаги с твоето. Тъжно е, но те не са свързани. — Тук тя се смръщи и изду тънките си устни напред. — Но нямаш много време. Направи така, че да продължи колкото е възможно по-дълго или му се наслади докрай. — И тогава се усмихна. Широкият й нос и заоблени високи скули я караха да изглежда почти нереална като видение.
Тай въздъхна.
— Миа не ми е гадже. Ние сме само приятели. Работим заедно този месец и прекарваме малко свободно време.
Масина кимна.
— Знам, мое чисто сърчице. Не очаквай повече, защото не е писано да бъде твое. — Тонът й беше много сериозен. Това беше предупреждението на майката, в което ние определено трябваше да се вслушаме. — Сега вървете. — Размърда пръсти, сякаш да ни накара да я оставим да си гледа работата. — Имам много работа по десерта.
Тай ме прегърна през рамо и ме изведе от кухнята. Към този момент бях изпила второто си питие и належащо се нуждаех от още една „страст по страстния плод“. Разклатих чашата си и тръгнахме към външния бар, където ни чакаха три високи кани с течност с цвят на ягода.
* * * *
След много Lilikoi’s Passion се прибрахме до брега, седнахме на плажа със задници и пръсти заровени в пясъка, а единственият звук край нас бе песента на океана. Вълните се разбиваха с все сила в брега, а бялата пяна на копринената вода отразяваше ярката луна. От мястото, където бяхме седнали, океанът изглеждаше безкраен, мрачните му дълбини — готови да ни погълнат всеки миг. Обичах океана точно толкова, колкото и се страхувах от него. Като цяло морето беше едно от нещата, към които изпитвах истинско страхопочитание. И никога не подценявах силата му.