— Величествено, нали? — каза, докато поглъщахме с очи магическата гледка.
— Никога няма да забравя това място.
И докато му се наслаждавах, разбрах, че именно тук се е състояла една от най-кървавите битки в историята на Хавай. По време на битката на Ну’Уану почти четиристотин воини, които бранели Оаху от Камехамеха Първи, който искал да завземе мястото, били обградени в долината и после били хвърлени от скалата и всички загинали.
— Толкова е тъжно — казах, все още замислена за тези хора, докато вървяхме към колата.
Тай си взе шапката и косата ми изпопада на черни кичури по раменете и гърба.
— Така е по-добре — каза с усмивка и сложи шапката на главата си. — Ако това те натъжава, няма да ходим до Пърл Харбър.
— Да, идеята е добра.
— Гладна ли си?
— Много.
— Обичаш ли хавайска бира?
— Има ли някой, който да не я обича? — отвърнах и събрах вежди, за да придам по-голяма тежест на думите си.
Заведе ме до едно място, далеч в южната част на острова. Пивоварна компания „Кона“. Беше разположена в нещо като търговски комплекс, така че нямах големи очаквания да бъде нещо фантастично, както Тай се опитваше да ме убеди. Бях безкрайно щастлива, когато разбрах, че и този път съм сгрешила в преценката си.
Сервитьорката ни поведе през ресторанта към задната част, която сякаш бе обгърната от залива. Под нас имаше акостирали корабчета и лодки. Клиентите на заведението можеха да си оставят лодките долу и да се качат да се нахранят. Гледката беше също толкова зашеметяваща, но по-различна. От двете страни на ресторанта се издигаха планини. Сякаш самото място бе вклинено в малкия процеп между тях. Ярки избухнали петна зелено, жълто, кафяво, пурпурно, синьо и всеки един цвят на дъгата блестяха и оцветяваха природата край нас, като нарисувани от гениален художник. Сега разбирах защо толкова много художници рисуваха тези планини. Тази красота караше хората, които имаха късмета да видят това място, да се чувстват спокойни, да изживеят онзи желан вътрешен мир.
Поръчахме много бири, седяхме там и си говорехме за всичко — от живота на острова до самоанската култура, за моя живот у дома, за сърф, за бъдещето. Бирата, която Тай пиеше, се казваше „Биг уейв“, а аз си останах на плодов вариант на „Кастауей“. Имената на напитките ни някак съвсем точно описваха с една дума целия ни живот. Чувствах се като корабокрушенец, който се носи по течението на тази година от живота ми, вълните ме носеха от място на място, а Тай винаги търсеше голямата вълна, онази част от живота му, която щеше да го допълни, да го направи цял. Тайно се надявах това да се случи, когато намери съпруга и се задоми, но за момента бях щастлива да бъда неговото момиче номер едно, макар и само за месеца.
— Добре, видяхме красиви гледки, опита местна бира и храна, а сега какво ще кажеш за малко храна за душата?
— За моята душа? Мислиш ли, че можеш да ми покажеш нещо, което да послужи като храна за душата ми?
Той се усмихна и потеглихме. Карахме малко повече от половин час, но ми се стори много по-кратко, сякаш бяха минали само няколко минути, защото очите ми не можеха да се откъснат от красотата, покрай която летяхме. На всеки километър гледката рязко се сменяше и природата предлагаше нещо ново, съвсем неочаквано. Всеки плаж бе напълно различен от предишния.
Слязохме на едно място, което се наричаше „Мемориален парк Долина на храмовете“. Тай зави и минахме през нещо като гробище, но не беше като гробищата у дома с надгробните плочи от бронз и цимент, и всички стандартни неща. Никога не бях виждала такова нещо.
На много места се издигаха огромни кубични форми от черен мрамор като часови, пазители на спокойствието на човека под тях. Надписите бяха със златни букви. Хората тук имаха различен начин да почетат починалите си близки. Вместо да построят място, което да навява усещане за смърт и тъга, това гробище ме караше да изпитвам състрадание и любов към тези хора, които ми позволяваха да споделя с тях мира и спокойствието на това място.
Тай спря на паркинга и излязохме от колата. Поведе ме за ръка по една дълга пътека, докато стигнахме до камениста част, която стоеше като врязана в планината. И там видях червен храм в японски стил.
— Храм „Байду-Ин“ — каза Тай с приглушен до шепот глас. — Това е будистки храм, в който всички религии са добре дошли. Да медитират, да се преклонят пред бога си или просто да се насладят на гледката. Хайде, ела да го разгледаме.