Зелено и само зелено. Докъдето ти стига окото. Това беше доминиращият цвят, обградил малката долина, през която минавахме с нашите АТВ мотори. Планините от двете страни бяха толкова високи, че можеш да си изкривиш врата, за да видиш къде планините и мъгливото от изпаренията небе се срещат. Мъглата и облаците се увиваха около по-влажните участъци от планините като захарен памук, полепваха по склоновете.
Тай и Тао ни водеха точно в центъра на долината, където спряхме. Изключихме моторите и станахме да разгледаме наоколо. Всичко в Хавай бе красиво, но това, това тук, бе като скрит скъпоценен камък. Да видиш земята такава, каквато я е създал бог, неунищожена и незастроена от хората? Това място открадна частичка от сърцето ми, остави отпечатък, който нищо и никога нямаше да може да запълни, единствено и само това преживяване.
Тао седна на мотора си, извади малко укулеле от раницата си и започна да свири някаква мелодия. Тананикаше заедно с музиката и богатият му баритон погали слуха ми, успокои ме като хладния бриз, който пърхаше из долината. Пееше песен, която Тай често пускаше в стаята си. Беше песен на Манао Къмпани. Мади седеше на мотора си и се поклащаше леко като в транс от песента. И после се засмя, когато Тао изпя най-яката част от песента „Обичам те като манго“. Беше любимата ми част от текста.
Тай ме хвана за ръката и ме придърпа към тялото си.
— Заминаваш след два дни — прошепна в ухото ми. Тазът му се полюшваше бавно в ритъма на песента на Тао.
— Да, заминавам. — Вдигнах ръката му до лицето си и притиснах устни върху пръстите му.
— А ако не искам да си отиваш? — попита с трудно контролирана емоция, а след месец прекаран с този мъж, бях разбрала, че той умееше да се владее. Сега обаче не.
— Но ти знаеш, че не мога да остана — потърках нос в шията му и вдишах аромата на океан, гора и пламък. Вероятно тази сутрин бе упражнявал номера си с огнените факли и сега мирисът на дърво и огън бе полепнал по кожата му, беше проникнал в порите му.
Тай притисна чело в моето:
— Но е хубаво да ти казват, че не искат да те пуснат да си идеш, нали?
— Хубаво е. — Захапах устни и реших да кажа истината. — И аз не искам да си отивам, но ти знаеш, Тай, че аз не съм твоето „завинаги“ и ти не си моето.
Той въздъхна и ме целуна сладко. Устните му бавно галеха моите. Това беше целувката на копнежа по едно бъдеще, което и двамата знаехме, че не можем да имаме, което не бе написано в звездите ни. Той ме притисна по-силно и целувката стана по-настоятелна и дълбока. Стисках го и се опитвах да го запечатам в душата си по същия начин, по който долината бе оставила своя отпечатък в сърцето ми. Това, което ни караше да се държим така силно един за друг, не беше любов. Беше приятелство, страст и лекота. Всичко с Тай бе така леко и семпло. И всичко между нас ставаше съвсем естествено, без усилие, без драма. Досега не бях изкарвала такъв спокоен и отпускащ месец с нито един от клиентите си.
— Ти ще накараш този твой мъж в бъдещето да падне на колене пред теб и да благодари на небесата, че е успял да те спечели завинаги.
— Човек не бива да се отказва от надеждите си — засмях се. — А може би нашето „завинаги“ е точно зад ъгъла, не мислиш ли?
Тай пак ме прегърна и продължи да танцува с мен. Сякаш край нас нямаше никой друг, само ние, напевната мелодия на укулелето и песен, в която се разказваше как трябва да оставиш всичко друго на света и да обичаш някого така, както обичаш манго.
— Понякога се питам дали ще я намеря в този живот.
Отдръпнах се назад, сложих длани на бузите му и го погледнах дълбоко в очите.
— Обещавам ти, че ще я намериш.
* * * *
След разходката с високопроходимите мотори Тай ни заведе при негови приятели, които бяха собственици на ранчо „Куалоа“. Петимата се качихме на коне и приятелят му Акела ни поведе на дълга разходка из ранчото, което беше около хиляда и двеста квадратни метра.
В началото Мади имаше проблем с коня си, но скоро разбра как да го води напред. Отнасях се с моя кон така, както се отнасях с любимата си Сузи, моя скъпоценен мотор. Кончето ми, удачно наречено Батъркап заради карамеления цвят на козината му и черната грива, ми напомняше на сладкиш с фъстъчено масло. Потупвах го, галех го зад ушите, говорех нежно в ухото му, изплетох му плитка, сплетох и моята коса. Бяхме като кръвни сестри.
Всеки път, когато поглеждах към Тай, той с учудване наблюдаваше любовта ми към животното, клатеше глава, но какво от това. Никога не бях имала домашни любимци в детството си. Да яздя такова великолепно животно, беше върховна награда и чест.
Потупах Батъркап и й казах колко ме дразни този непоносимо красив мъж и че външният му вид не може да компенсира грубостта му. После я предупредих да внимава и да се пази от красиви татуирани мъжкари, защото забелязвах, че черният жребец с кехлибарените очи си пада по нея.