* * * *
По-късно Акела ни отведе до един частен плаж. Извади по един сандвич с пуешко и кашкавал за всеки от нас и по една бутилка вода. Намерихме малко сенчесто местенце да хапнем. Мади остана права, загледана в океана. Отидох при нея и я прегърнах през рамо, и опряхме глави една в друга.
— Добре ли прекарваш на рождения си ден, красиво момиче?
— О, да! Най-хубавият рожден ден досега — усмихна се тя и продължихме да ядем и да гледаме към лазурно сините вълни. Рибките подскачаха и се мушкаха през отворите на изхвърлените към плиткото корали. Наоколо не се виждаха никакви други хора.
— Мисля, че с Мат ще дойдем тук на меден месец. Иска ми се да му покажа това място.
— Наистина ли? — попитах, опитвайки се да прозвуча позитивна, но мисълта, че двадесетгодишната ми сестра ще бъде окована във веригите на брака, ме изнервяше и натъжаваше. Не си бе поживяла, не бе видяла нищо от този живот, за да се отдаде напълно на такова задължаващо нещо като брака.
— Или пък… — очите й блеснаха, станаха по-яркозелени. — Може да направим сватбата тук. Нямам много роднини, а и приятелите ми се броят на пръсти. Ще е много хубаво. Как мислиш?
Винаги си я бях представяла в дълга бяла рокля как върви към олтара да се омъжи за своя принц. Тя беше моята принцеса.
— Не искаш ли голяма сватба в бяла рокля?
— Честно казано, винаги съм предпочитала бялата престилка пред бялата сватбена рокля — сви рамене и повдигна вежди.
Засмях се. Тя все още искаше онази бяла престилка и Мат не бе променил нищо от плановете и желанията й. А сватбата беше само бонус. Беше страхотно да има с кого да сподели живота си, но още по-хубавото беше, че тя щеше да направи всичко, за да не се откаже от мечтите си, за които си бе скъсала задника да учи.
— Мадс, казвам ти съвсем откровено, безкрайно съм щастлива да го чуя. Мисля, че най-големите ми страхове, когато прие предложението за брак, нямаха нищо общо с Мат или възрастта ти. Мат е прекрасно момче и за всеки е ясно, че те обожава.
— Така е.
— Знам. Просто тогава откачих, защото си помислих, че може да решиш да захвърлиш всичко, за което толкова много работи, и да избереш да бъдеш майка и съпруга. Ще дойде време да си и двете, но да станеш доктор на науките? Това е нещо, което се прави, докато си млад и още учиш.
Мади ме притисна до себе си. Гледаше ме сериозно, съсредоточено.
— Няма да позволя на нищо и никого да ме отклони от целите ми в кариерата. Мат ме насърчава в това отношение, дава ми подкрепа за всичко, което искам. Сега разликата е, че освен теб имам още един човек, с когото да го споделя.
Още един човек освен теб. Това се заби дълбоко, право в костта, право в сърцето. Знам, че не го каза с цел да прозвучи така, но това беше вариантът да пуснеш някого да си отиде, да тръгне по пътя си. А дали болеше? Да, мамка му. Болеше.
— Винаги сме били само ти и аз. — Преглътнах сълзите и прибрах един от златните й кичури зад рамото.
Мади въздъхна, сякаш цялата тежест на моята любов я притискаше до болка, а не я извисяваше, не й даваше криле като преди.
— Обичам го. Искам да съм с него, но не искам да изгубя това, което имаме аз и ти. Ти винаги ще бъдеш моята сестра. Какво говоря! Ти винаги си била моята майка, откакто се помня. Но е време да ме оставиш да взема някои решения сама. Да направя грешки, ако трябва, да рискувам, без това да те тревожи.
— Всичко, което правиш, ме засяга — отговорих автоматично.
— А не трябва да е така, Миа. Сега трябва да живееш за себе си. Аз съм добре. Да, все още ми е нужна помощ за таксата за университета и един ден се надявам да мога да върна всичко, което си ми дала.
— Да бе. И аз ще взема парите ти обратно? — тук вече се ядосах. — Да мога да осигурявам прехраната ти, бъдещето ти, това е било най-важното нещо в целия ми живот. Целта на този живот. И да знам, че имаш възможност да успееш там, където аз се провалих, това е единственото нещо, в което не съм сгрешила и съм направила както трябва. Това е единственото, с което мога да се гордея.
— Това ме натъжава. Искам толкова повече неща за теб.
Опитах се да поема дълбоко дъх, но не можех да дишам, сълзите се канеха да ме удавят. Сграбчих я и я притиснах към гърдите си.
— Ти винаги си била моето всичко.
— Знам, но сега ще бъда това всичко и за Мат и той ще бъде моето всичко. И ти трябва да го намериш за себе си.
Думите на сестра ми попаднаха право в целта. Искаше от мен да си намеря някакво ново всичко. Как човек сменя сърцевината си толкова лесно? Като резервна част? Не знаех дали съм способна на такова нещо. Независимо къде съм, какво правя, винаги щях да се тревожа за нея, винаги щеше да ми липсва. Дори не можех да започна да си представям как ще изглежда бъдещето ми, ако не се налага да вземам всяко едно свое решение, премисляйки как ще се отрази на живота й и на бъдещето й. Но знаех, че се тревожи за мен, и искаше да я успокоя. Трябваше да я успокоя.