— Да — това излезе от устата ми, преди да потисна нотките на копнеж, повлияни от спомена.
— Явно много ти е харесало. Клиент или местен? — засмя се той.
Напрежението между нас бързо се топеше.
— Има ли значение?
— Всичко, свързано с теб, има значение за мен. Не си ли го проумяла досега? — Думите му бяха честни, но пропити от разкаяние. Никак не умееше да играе ролята на печен мъжага и сега се проваляше катастрофално.
— Уес…
Той шумно въздъхна.
— Не, няма да се преструвам, че не съм раздразнен и разочарован, че докато беше в Хавай, си чукала, когото си искаш, а ми създаваш проблем, че правя същото с Джина.
И как можех да оспоря този аргумент? Но именно там е разликата между сърцето и разума. Рядко са в унисон и баланс и само едното има реалистичен поглед. Той можеше да извади хиляда солидни аргумента, но това не променяше фактите. Болеше ме. Уес и Джина? Болеше. Много. И двамата се наранявахме и никой от нас не можеше да намери заобиколен път, за да прекратим тези страдания. Гърлото ми се бе свило, гласните струни бяха обтегнати.
— Виж, Уес. Съжалявам и разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Наистина. И си прав.
— Това означава ли, че ще си дойдеш у дома? — две препълнени лъжици надежда в един-единствен въпрос.
У дома. Къде е у дома? В Калифорния, в малкия ми апартамент, където не бях стъпвала от пет месеца? Или във Вегас, в разнебитената къща от детството ми? Или в Малибу, в ръцете на един мъж мечта, който притежаваше по-голяма част от сърцето ми, отколкото имах намерение да призная. Облизах устни и въздъхнах:
— Уес, знаеш, че не мога да го направя.
Той изръмжа и всяка вибрация от звука се заби като нож в стомаха ми.
— Не е вярно. Можеш. Не искаш. — Той постави ударение на всяка фраза.
Поклатих глава и се опитах да разчистя емоциите, които нахлуваха с опасна скорост в съзнанието ми.
— Не мога да ти позволя да изплатиш дълга на баща ми.
— И пак — въздъхна. — Можеш. Не искаш. — Звучеше уморен, сякаш самите думи го обезсилваха.
И за всичко бях виновна аз. Аз правех това с него, с нас. Тези разговори ставаха все по-трудни, а имах половин година пред себе си. Никой не можеше да каже къде ще бъдем в края на тази година. Засега не се справяхме много добре и като приятели. Постоянно се наранявахме, без дори и да полагаме усилия.
Последва много дълга пауза. Опитвах се да измисля какво да кажа, когато той наруши мълчанието:
— Кога мога да те видя?
Той все още искаше да ме види? Не разбирах този мъж. Не разбирах повечето мъже, а този най-малко.
— Хм… не знам. Току-що кацнах във Вашингтон. Трофей за ревера на по-възрастен джентълмен.
Смехът му изкънтя по линията.
— Старец? Сега поне знам, че няма да се чукаш с някакъв с рецепта за виагра.
— Не беше много мило от твоя страна — скарах му се закачливо. — Освен това има секси син, който е сенатор. Знаеш, като стане дума за властни мъже…
Смехът му моментално затихна и краткият миг на помирение между нас се разби на парчета. Напрежението пак се издигна като стена помежду ни.
— Шегуваш се, нали? — попита.
Кукичка. Въдица. Да хванем рибата.
— Не.
— Да си го начукам в наивната тиква.
— Може и аз да ти го начукам — изстрелях обратно, без да се замислям и той не пропусна възможността.
— Кога?
— Когато пак се видим, глупчо.
— Което ще бъде кога? — продължи играта, но май вече не беше игра. Това криволичене в зигзаг помежду ни никога не е било удобно за лесни маневри. Всичко се усложняваше и преобръщаше.
— Не знам. Предполагам, ще те видя, когато… те видя.
— Защо аз? — повиши тон гневно, като човек застанал под открито небе с разперени ръце и с поглед в облаците и търсещ сметка на вселената. — Защо, по дяволите, точно аз трябваше да се влюбя като последния малоумник в такава кукувица като теб? — И тогава се засмя с онзи гърлен красив смях, който принадлежеше единствено и само на него и караше сърцето ми да бие до пръсване. Имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми, затова притиснах ръка там, за да го хвана, ако реши да избяга. Добре че Уес не можеше да ме види.
— Ако вселената ти е раздала кофти карти, залагай срещу дилъра. Чао, Уес.
Не дочаках да приключи разговора, натиснах червеното копче и поех дъх няколко пъти, за да се успокоя. Време бе да се концентрирам върху клиента си. Уорън Шипли.
* * * *
Уорън Шипли не ме чакаше на входа на имението си.
Не.
Мъжът, който стоеше най-гope на каменните стълби, когато излязох от колата, изглеждаше като изскочил от списание „GQ“. Арън Шипли, сенаторът от демократическата партия, се бе облегна на бялата колона. Бях виждала красиви мъже, бях виждала и истински алфа-гиганти, които можеха да отсекат дърво с голи ръце, но никой не умееше да носи костюм така, както го правеше този мъж. Истинско съвършенство. Черната като въглен материя полепваше с изумителна прецизност по широките му рамене, тънката талия и дългите крака, сякаш дрехата бе шита само и единствено за неговите размери. И вероятно беше точно така. Очите му бяха скрити зад очила, марка „Рей Бан“. Тъмнорусата стърчаща коса му придаваше вид на току-що станал от леглото, но знаех, че бе направена от стилист да изглежда рошав, както беше модерно сега. И на него му отиваше. Чак му тичаше. Придаваше му онзи сексапил с щипка хлапашко излъчване — абсолютно смъртоносна комбинация за момиче като мен.