Той заслиза стъпало по стъпало към мен като грациозен сив леопард. Повечето хора вероятно хукваха нагоре по стълбите, за да му спестят усилията да слиза надолу по дузината стъпала и да се докопат по-бързо до него, но аз не бях като повечето жени и определено не бях и като повечето мъже. Харесваше ми да го наблюдавам как се движи. Излъчваше авторитет, който се носеше край него като аромат на скъп парфюм. Гледах как прави крачка след крачка, излъчвайки толкова много власт и сила, че едва не се разтопих на място.
Мрънкането ми заради влажността на въздуха сега ми се стори смешно в сравнение с потта, която бе избила по врата ми. Една едра капка се събра там и се спусна по гръбнака ми и подпали милион искри на желание, които успяха за нула време да стигнат до последното нервно окончание.
— Ти си Миа Сондърс, нали? — тонът му беше директен, но приветлив. Подаде ръка за поздрав и в мига, в който ръцете ни се докоснаха, дланта ми затрепери, сякаш през мен мина ток. Опитах се да издърпам ръката си, но той я задържа. — Странно. Рядко усещам същността на един човек само от едно-единствено докосване.
— Същността ми?
Една мистериозна усмивка се промъкна към съблазнителните му устни. Не бяха нито много плътни, нито прекалено тънки. Почувствах се като Маша с трите мечета — тази уста щеше да ми е точно по мярка. Все още не беше пуснал ръката ми. Напротив, завъртя я и продължи да стиска дланта ми. Този толкова елементарен контакт, едно докосване до кожата ми, беше достатъчен да ме накара да искам повече.
Той избута очилата нагоре и ги закрепи на косата си — жест, който не мога да кажа, че отговаряше напълно на политическия му статут, а по-скоро на имиджа на лошо момче. Мъже като него трябваше да са скучни, безцветни и да говорят само за политическо развитие и такива простотии, които… Мислите ми бяха прекъснати от дълбочината на кафявите му очи, които се забиваха в моите. Бяха като две идентични капки топен шоколад, но вместо те да се топят, много успешно успяваха да стопят мен. Палецът му леко потърка горната част на китката ми. Въздъхнах.
— Твоята същност е жизнената ти сила, твоят магнетизъм. Когато се докоснахме, усетих електрически заряд. Ти не го ли усети?
Кимнах, загубила дар слово, и пак се потопих в тези шоколадови орбити. Огледах правия нос, високите скули и изсечената челюст.
— А сега, когато притисна дланите ни — той покри дланта ми с другата си ръка, — усещам цялата ти същност още по-силно. — Размърда леко вежди, а аз облизах устни. Впи поглед в устата ми и коленете ми омекнаха. Трябваше да събера цялата си вътрешна сила, за да не оближа устната си още веднъж. — Ела — каза и кълна се, тази единствена дума изпрати искра електричество директно между краката ми, където запулсира в ритъма на някакъв собствен часовник. После пусна ръката ми и сложи длан на бузата ми. О, това ми харесваше много повече, но и някак ме накара да се фокусирам върху мястото, пред което стоях.
— Миа, добре ли си? — попита и ме погледна с тревога и загриженост, които бяха сбрали веждите му и между тях се бе образувала бръчица. — Казах да тръгваме, татко чака.
Примигнах няколко пъти и се върнах в реалността.
— О, да, съжалявам. — Разтърсих глава и се опитах да разкарам тревожността от съзнанието си. — Беше доста дълго пътуване. Бях в Хавай и идвам директно оттам. С няколко прехвърляния. Не съм мигнала цяла нощ.
Прехвърлянията ми в общи линии представляваха бягане от изход към изход в паника да не изпусна следващия самолет. Щях да я убия тази моя леля, че бе резервирала места за самолети, които излитаха петдесет минути след кацането на предишния самолет. Нямах време дори да отида до тоалетна, а пилотите не позволяваха да ставаме, докато не се изкачим до определена височина. После имаше един полет от няколко часа и не кацнах чак до сутринта. Не мога да кажа, че беше едно от най-приятните пътувания.