- Аз те обичам повече, парцал.
Мушнах ключа, запалих мотора, и сложих каската. Плъзнах телефона във вътрешния джоб на дрехата си, натиснах газта и подкарах с бясна скорост към бъдеще, което не исках, но което очевидно не можех да избегна.
- Миа! Сладкото ми бебче! - възкликна леля ми, докато ме обвиваше с костеливите си ръце и ме притискаше с ужасна сила към себе си. За малко да ми счупи ребрата. За своето дребно телосложение, тази жена притежаваше изумителна физическа сила. Черната й коса бе прибрана в елегантен френски кок. Бялата й блуза беше мека като коприна. Вероятно защото беше от коприна. Напъхала се бе в много тясна черна кожена пола, носеше обувки с токове като небостъргачи и с червена подметка, за която толкова бях чела, докато случайно прелиствах последните броеве на „Воуг“. Изглеждаше красива. И в допълнение... скъпо поддържана.
- Лельо Мили, така се радвам да те видя! - започнах, но два пръста с много дълги, боядисани в кървавочервено нокти бяха веднага залепени към устните ми, за да ме накарат да млъкна. Тя зацъка с език:
- Не, не така. Тук ще ме наричаш госпожица Милан. - За по-драматичен ефект завъртях очи, а тя присви своите. - Кукличке моя, първо правило: не върти очи. Грубо е и не е присъщо на една дама. - Устните й образуваха тънка черта. - Второ... - Тя мина зад мен, обиколи ме няколко пъти, сякаш бях някакво произведение на изкуството. Статуя. Студена и непробиваема. И може би бях точно това. В дланта й лежеше черно дантелено ветрило, което тя отвори рязко, после го затвори и продължи да маха около мен, докато ме оглеждаше. - ... никога не ме наричай Мили. Тази жена отдавна я няма. Изчезна, когато единственият мъж, когото съм обичала, изпържи сърцето ми и го метна за храна на кучетата. - Какво детайлно и гнусно описание, но леля Мили, ако не друго, поне беше честна. - Горе брадичката.
Тя ме потупа под брадичката, за да коригира позицията на главата ми. После повтори процедурата, но ме плесна точно в долната част на гръбнака, по голата чувствителна кожа - тясната ми тениска не стигаше до колана на рисуваните джинси, които толкова много си обичах. Веднага се изправих и изпъчих гърди. Оцветената й в червено усмивка бавно разкри изумително бели равни зъби. Зъбите са най-хубавото нещо, което може да се купи с пари. Инвестицията в тях е нещо нормално за богатите момичета в Лос Анжелис. Ако плюнката ти успее да се проточи метър и половина, все ще достигне поне един, който посещава зъболекаря си почти толкова често, колкото и дерматолога си заради регулярните ботокс инжекции. Леля Мили очевидно беше редовен платец в студио по козметична стоматология „Усмивките, това сме ние. Блага усмивка за всеки“. Въпреки това, на границата на петдесетте, или може би оттатък нея, тя все още изглеждаше прекрасно.
- Е, няма спор. Прелестна си. И ще бъдеш още по-възхитителна, когато те облечем в нещо по-представително и ти направим всички тестове. - Лицето й се изкриви в гримаса, докато оглеждаше косата ми, оформена в стил „Време да покараме мотор“. Направих крачка назад и се ударих в някакъв кожен стол, намиращ се зад гърба ми.
- Все още не съм приела никакви условия.
Очите на Мили се свиха до малки точици.
- He ми ли каза, че ти трябват пари, много пари, и то бързо? Нещо за некадърния мъж на сестра ми? Че бил в болница? Че бил загазил? - Тя бавно седна, кръстоса крака и с деликатно движение сложи ръцете си на подлакътниците на фотьойла.
Леля Мили никога не бе харесвала баща ми. Жалко, защото той наистина направи и невъзможното за един самотен татко, след като сестра й, моята майка, заряза двете си дъщери. По онова време бях на десет. Мадисън беше на пет и нямаше дори блед спомен за майка ни, за който да се хване.
Захапах устната си и се взрях в бледозелените очи. Толкова си приличахме. Ако оставим настрана многото пластични операции клъцни-тук-опъни-там-срежи-тук, все едно гледах себе си след двадесет и пет години. Очите й бяха същите, почти жълти. През целия ми живот всеки бе полудявал по цвета на очите ми. Зелен аметист казваха. Сякаш гледаш изключително рядък зелен диамант. Косите ни бяха абсолютно еднакви - катраненочерни, толкова черни, че когато светлината попаднеше върху тях, можеш да се закълнеш, че виждаш среднощно синьо.
Наместих се в неудобния стол и си поех дълбоко дъх.
- Да, татко наистина е в голяма беда. Заради Блейн. - Мили затвори очи и поклати глава. Захапах устни при спомена за баща ми. Блед, изтормозен, със синини и рани по цялото тяло, докато лежеше безжизнен в болницата. - В момента е в кома. Пребиха го преди четири седмици. Все още не е дошъл в съзнание. Лекарите казват, че може да е от травмата в мозъка му, но все още няма как да са сигурни. Много от костите му са надробени. Цялото му тяло е в гипсово корито - завърших.