— Не се кълчи! — прекъсна ме съвсем добродушно Меркулов. — Заради този случай ще ни набиват обръчите. Само че първо твоите, а после моите!
— Костя, ние вече знаем фамилията на този човек и това, че задното стъкло на колата му е разбито. Така че скоро ще научим и останалото.
— Постарайте се. Аз позвъних на някои хора от контраразузнаването. Те държат под око всички чужденци, които пристигат тук. И да знаеш, хич не им е харесал почтеният господин от Държавния департамент. Те малко го понаблюдавали и останали с впечатлението, че господин Керуд няколко пъти доста професионално се е измъкнал от наблюдението. А преди седмица въобще изчезнал от полезрението им. И повече не са го виждали жив.
— Да не искаш да кажеш, че е шпионин?
— Не, не е задължително. Това е просто така, за сведение.
— Костя!
— Какво?
— Имам чувството, че без да искаш, ми подложи бая голяма динена кора с този американец.
— Не е чувство, Саша — засмя се той. — Подсказва го опитът ти.
Хубаво е да поговориш сутрин с Меркулов. Уж не казва нищо утешително или особено приятно, а някак си ми вдига настроението.
Малко преди обяд се появи Слава Грязнов. Дългото му кожено палто, на което завиждаха младите ченгета, беше оплескано отдолу със сива кал. Което доказваше, че Грязнов е разстроен от нещо. Впечатлението се усилваше от физиономията му: дори само тя можеше да вдъхнови поета за дълъг опус, съставен предимно от псувни.
— Шура Романова на нищо ли не те научи? — попита той, докато сядаше на протрития кожен диван.
— За какво говориш?
— В касата ти, освен хлебарки, сигурно нищо друго няма, нали?
— Да не мислиш, че знам.
— Ами виж тогава, и за теб може да е полезно.
Отворих касата си, без да се надявам особено, че може да открия нещо спиртно, затова доста се учудих, когато намерих бутилка коняк.
— Давай! — оживи се Грязнов.
— Като твой приятел не може да не ме притеснява нарастващото ти влечение към алкохола! — произнесох с патос.
Но все пак извадих бутилката, сложих до нея малки метални чашчици от един сувенирен пътен комплект. Напипах в бюрото и половин пакетче бисквити.
— Слава, може би не трябва, а?
— Аз имам нужда! — някак капризно заяви той.
— Почакай, аз даже не знам откъде се е взела тази бутилка, ами ако е веществено доказателство?
— Да си се занимавал с кражби от магазин за спиртни напитки?
— Като че ли не…
— След като мине делото в съда, подобни веществени доказателства се унищожават по установения ред.
И Слава веднага се зае да отваря бутилката с едрите си сръчни пръсти.
Опитах се да си спомня откъде, от кого може да е попаднал при мен такъв неочакван подарък. Не можех да си спомня, затова изказах на глас съмненията си:
— Да не би да е рушвет? Сега ще си налеем, а току-виж нахлули при нас, ще ни покажат специалния белег на бутилката — и тогава има да чука камъни корумпираният следовател Турецки.
— Ами побързай тогава! Унищожи компромата!
След като пийнахме, констатирах тъжно:
— Ще се пропием тук с теб, Слава…
— Че кой ще ни даде! — възрази Слава, без да е ясно кого има предвид.
Кимнах в знак на съгласие и попитах:
— Какво носиш?
— Имам две новини: едната лоша, другата още по-лоша. С коя да започнем?
— Няма значение тогава.
— Юрий Владимирович Андриевски, роден през 1960 година, живее на проспект „Андропов“, притежава кола „Волво“. Вчера късно вечерта се е върнал от командировка. Днес сутринта е отишъл на автомобилния пазар, дето е на „Солнечна“. Вероятно, за да търси стъкла.
— Отлично! Хващай го направо от пазара и да почва да пее.
— Не е така просто.
— Защо?
— На хубаво място работи. В Научноизследователския център в Ясенево.
— Външното разузнаване? — уточних и усетих как ме прободе сърцето от лоши предчувствия.
Да, още от осемдесет и втора година, от първите дни на работата ми в прокуратурата, съдбата неведнъж ме сблъскваше с момчетата от тайните служби. Бива ги за приятели, но пък и противници са — да не дава Господ.