— Няма ли друг подходящ Андриевски? — попитах със слаба надежда.
— Няма.
— Е, какво пък, Ясенево или не, те са длъжни да дадат обяснение на всички въпроси, интересуващи прокурора.
— Ако е тяхна вътрешна операция, нищо няма да ни кажат.
— Е точно затова си и ти, Слава, за да получиш нужните сведения, даже те да не искат. Освен това ми се струва, че ако това, както ти казваш, е била тяхна вътрешна операция, Андриевски не би закарал Керуд в обикновена болница, където веднага съобщават на милицията за всички ранени с нож или куршум.
— Аз ще се постарая, не ми е за пръв път. Ако, разбира се, не ме изритат от службата преди това.
— Какъв е тоя песимизъм?
— Не е песимизъм. Това е увертюра към втората новина. Ще ми капнеш ли още малко?
Налях му още една чашка и малко на дъното на своята.
— Сега, Саша, дръж се да не паднеш. В отрязъка от време между два през нощта и десет сутринта, някой е задигнал от касата ми чантата на полковник Скворцов!
Няколко минути мълчах смаяно, после си долях чашката и я изпих на екс.
— Цяла сутрин бях на педали, а и на другите не давах мира, прочесвахме всички с фамилията Андриевски в Москва. Та намерихме тоя Зорге и точно преди да дойда при теб, прескочих до канцеларията си, бръкнах в касата…
— За бутилката? — осъдително уточних аз.
— За нея, грешен съм. Отворих, отначало не загрях. Като че ли всичко мое си е на мястото, но нещо липсва. После си спомних — дяволите да го вземат! Чантичката я няма! Какво да правя? Да вдигам патърдия, преди ония да са почнали, или да изчакам?
— Чакай, дай да се разберем. Кой би могъл да бръкне в твоята каса? Разбираш ли, не кой би искал — такива в Москва с лопата да ги ринеш, — а кой би могъл?
— Легално никой. Резервен ключ от канцеларията има при дежурния, но от касата ми — само у мен. Представяш ли си колко квалифициран касоразбивач трябва да си, за да отвориш сейф в милиционерски кабинет?!
— Сигурен ли си, че нищо друго не е изчезнало?
— Като че ли не.
— Да вървим, ще проверим още един път.
5
Това, разбира се, беше грандиозно извънредно произшествие, за което — за щастие — още никой не знаеше, освен нас двамата. Засега нямах представа как мога да помогна на Слава да се измъкне от тази история. Ако военното разузнаване вдигне шум заради чантата, беше напълно възможно да падне и моята глава. Но в този момент преживявах повече заради Грязнов, макар че именно аз го нахендрих така, макар и не без негово участие. Всъщност, най-точно казано, и двамата ни прекара майор Загоруйко от Кунцевското районно управление, старият презастраховчик. Като че е знаел! Бях почти сто процента уверен, че това са номера на началника на Московската криминална милиция Савченко. Той е най-големият враг на Слава Грязнов в родното му учреждение. Някога Слава го беше уличил в страхливост, довела до смъртта на двама оперативни служители. Замаскираната страхливост не е длъжностно престъпление, затова Савченко успя да се измъкне. Избяга от оперативната работа, лиза задници и доносничи, докато се навря сред шефовете и сега мразеше и в червата Грязнов, който открито наричаше нещата с истинските им имена. Той по всякакъв начин пречеше на служебната кариера на Грязнов. Би го смачкал с удоволствие, но се страхуваше от мен и Меркулов, а и от Александра Ивановна Романова. Тя и преди цепеше направо светата истина, подправяйки я с ругатни, а сега пък съвсем. Романова е желан гост на всички тържества в Московската криминална милиция, затова Витя Савченко едва изчаква да свърши официалната част и бяга веднага вкъщи, защото след нея Шура Романова ще му вгорчи живота.
Подозирах, че именно Савченко е успял по някакъв начин да отвори касата на Грязнов и да порови из нея. Ако бях съвсем сигурен, можеше и да го притиснем тоя плъх. Но ако не е той?
Здравите, зачервени длани на Слава потреперваха, когато отваряше секрета на тъмнозелената желязна каса.
Аз стърчах зад широките му плещи, опитвайки се да надзърна вътре едновременно с него, но не ми се удаваше.
Слава отвори касата, напъха се в дупката почти до рамене и замря.
Дръпнах го нетърпеливо за широкия твърд ревер на палтото:
— Е, какво има там?
Грязнов изпусна дълга, мощна въздишка, от която зашушнаха листовете в касата, и глухо каза:
— Саша, ако не те затруднява, обади се на психиатрията да изпратят една добра бригада като за най-буйните луди!