Докато той размисляше, момичето направи още половин стъпка, докосна го леко, сякаш го заплюваше да си поиграят на криеница и като се дръпна рязко, попита:
— Покажи ми, моля те, къде е банята!
На Олег би трябвало да му увисне ченето от такава молба, но той го удържа с усилие на волята и само попита:
— З-защо?
— Ама че си и ти! Градът е във военно положение, ами ако изведнъж влезе някой?
— Кой? Нали вече проверихме…
— Значи не искаш? — заплашително попита тя.
— Не, но ако е необходимо…
— Остани си тук тогава! Нямам право да излагам на опасност живота на оперативен служител!
Олег пристъпи към банята с мрачно и озадачено изражение на лицето.
— Стой! Нямам право — забърбори тя.
— Не преживявайте! Аз не съм оперативен служител — измърмори Олег.
Подозирайки силно, че се държи като идиот, Величко се приближи до вратата на банята, щракна ключа на осветлението и погледна в малкото помещение. Стените бяха облицовани с жълти плочки, а ваната беше със зелен емайл. Стаичката беше, разбира се, съвсем празна и запусната, даже плочките тук-таме бяха изпопадали.
Олег се обърна и леко потрепера от изненада: Дина стоеше на вратата и лукаво се усмихваше.
— Ето… няма никой.
Тя не отговори, пристъпи в банята, без да сваля очи от Олег, опипом затвори резето на вратата и рязко, сякаш му подхвърли самата себе си, падна на гръдта му, като говореше сладострастно и подканяйки го:
— Стой! Сто години не съм била с мъж!
Олег пак не знаеше какво да прави. Дали да я откъсне от себе си, дали да впие устни в беззащитно изложения й врат. А тя през това време разкопча панталоните му и се разпореждаше там, лишавайки Олег от последната воля за съпротива.
— Почакай… а светлината?
— Нормално — тихо изговори Дина, като дишаше отривисто. — Трябва… да виждаш… кого… чукаш!
Олег трескаво се опитваше да измисли как най-добре да се наместят. Но момичето вече беше решило, захвърли джинсите и бикините си и седна на края на мивката, после вдигна стройните си крачета на раменете на следователя Величко. И на него не му оставаше нищо, освен да се предаде и да доказва, че е мъж по най-древния и неостаряващ начин.
Всичко продължи по-дълго от обичайното. Може би защото Олег все се ослушваше дали не се връща майор Грязнов. Дина, както му се стори, изпитваше неподправено удоволствие, а може би просто действаше професионално. Във всеки случай стенеше, а и го дереше с нокти съвсем истински.
Наистина, когато всичко свърши, Дина бързо се облече, докато Олег идваше на себе си и си поемаше дъх.
— Добре, почивай, момчето ми! — каза му тя, вдигайки ципа на дънките си.
— Ти къде тръгна?
— Ще ида да видя какво прави ченгето ветеран. Може да е замръзнал.
„Ама че нимфоманка!“ — уморено помисли Олег.
С тиха стъпка Грязнов слезе по стъпалата, така че дори спотаилите се под стълбището две котки не се разбягаха, само тревожно го изгледаха с жълтите си очи.
На двора беше мокро и студено. Глуха тишина висеше над града, само изрядко залайваха или виеха кучета, а понякога тресваше далечен взрив или автоматен откос раздираше мрака. На Грязнов не му се беше паднало да участва в бойни действия, младостта му мина в благополучно време, но си помисли, че именно така трябва да бъде във фронтови град.
Мирният, цивилен Грозни живееше с надеждата, че няма да има война, че на противостоящите страни ще им дойде умът да не докарват нещата до нов, още по-страшен щурм.
Слава се приближи до триетажната къща и се вслуша — вътре като че ли беше пусто и тихо. Безпокоеше го вратата. Ако вземеше да я отваря, скърцането на несмазаните, ръждясали панти сигурно щеше да бъде като гръм в тишината. И все пак трябваше да влезе.
Грязнов никога не носеше фенерче. Заблуда беше, че то помага в тъмното. Мъкнейки се след мъждиво жълтото петно по земята, не виждаш нищо встрани и отзад. На улицата, още повече градската, мракът никога не е пълен. Само трябва да ти привикнат очите, а краката да се научат да стъпват леко и внимателно, за да не се спънеш или да не хлътнеш в някоя дупка.