М. Р. Кери
Момиченцето с всички дарби
На Лин, която отвори кутията
Благодарности
Този роман израсна от краткия разказ „Ифигения в Авлида“ който написах за една американска антология под редакцията на Чарлийн Харис и Тони Келнър. Затова на тях трябва да благодаря за съществуването на романа, за куража, който ми даваха и за информацията, с която ме снабдяваха, докато пишех. Искам също горещо да благодаря на Колм Маккарти, на Камий Гатен и на Дан Маккълоу за великолепните брейнсторминг сбирки в дните, когато превръщахме къс разказ във филмов сценарий. За филма намерихме различни решения и различни подходи към излагането на проблемите, но част от кристалночистото визионерство и енергията на въображението на тези хора попи в мен и — сигурен съм — после се пренесе в романа. И накрая благодаря на семейството си — Лин, Лу, Дейви и Бен, Барбара и Ерик — които бяха моят лакмус за повечето важни моменти в книгата и които нито веднъж не се оплакаха. Дори и когато някои от тях се възстановяваха от тежка операция, а аз пак ги карах да четат.
1
Името й е Мелани. Идва от старогръцки и означава „черното момиче“ но тя смята, че едва ли е най-подходящото име за нея, защото всъщност кожата й е съвсем светла. Много повече й харесва Пандора, но тук не си избираш името сам. Мис Жустиню ти го определя, чете го от един голям списък; всяко ново дете получава или най-горното име от списъка с момчешки имена, или най-горното от списъка с момичешки имена и това е, както казва мис Жустиню, положението.
Нови деца не са пристигали отдавна. Мелани не знае защо. Преди идваха много; всяка седмица или на всеки две седмици, гласове в нощта. Полугласни заповеди, оплаквания, изпусната ругатня. Затръшва се врата на килия. После, след известно време, може би месец или два — ново лице в класната стая: ново момченце или момиченце, което още дори не може да говори. Но всички се учат бързо.
Някога и Мелани беше нова, но й е трудно да си спомни онова време, защото беше отдавна. Беше тогава, когато още нямаше думи; имаше само неща без имена, а нещата без имена не остават в ума ти. Изпадат от него и изчезват.
Сега Мелани е на десет години и кожата й е като на принцеса от приказките; кожа, бяла като сняг. Затова знае, че когато порасне, ще стане красавица и принцовете няма да имат търпение да се покатерят на кулата й и да я спасят.
Ако, разбира се, тогава тя си има кула.
До тогава обаче си има килията, коридора, класната стая и душовете.
Килията е малка и квадратна. В нея има легло, стол и маса. Стените са боядисани в сиво и по тях са залепени картинки; една голяма с амазонската джунгла на нея и една по-малка с котенце, което пие мляко от паничка. Понякога Сержантът и хората му местят децата и Мелани знае, че в другите килии има други картинки. Преди я бяха сложили в килия, където на стената имаше кон на полянка и една планина със сняг на върха — те й харесваха повече.
Картинките ги слага мис Жустиню. Изрязва ги от купчината стари списания в класната стая и им лепва в ъглите малки парченца синьо лепкаво нещо. Над това лепкаво нещо мис Жустиню бди като скъперник в приказките. Когато сваля някоя картинка от стената или слага нова, изчегъртва и най-малките сини късчета и ги налепва обратно върху една кръгла топка от нещото, която държи в бюрото си.
„Като няма — няма“, казва мис Жустиню.
В коридора има двайсет врати от лявата страна и осемнайсет от дясната. И по една врата в дъното в двата му края. Едната от тях е боядисана в червено и води в класната стая — затова Мелани мисли за този край на коридора като за „класния край“. Вратата в другия край е от гола сива стомана и е много, много дебела. Трудно е да се каже къде води тя. Веднъж, когато прибираха Мелани в килията й, стоманената врата беше свалена от пантите и някакви мъже работеха по нея, и Мелани видя, че от ръбовете й стърчат разни резета и други работи и реши, че, веднъж затворена, тази врата сигурно е много трудно да се отвори отново. Отвъд нея започваше дълго циментово стълбище, което водеше нагоре и нагоре. Мелани не биваше да вижда нищо от тези неща и Сержантът тогава каза: „Малката кучка си отваря очите на четири“ после избута количката й в килията и затръшна вратата. Но Мелани видя и запомни.
Освен това тя и слуша, и от доловени разговори си е създала представа за това място по отношение на други места, които не е виждала никога. Това място е крилото. Около крилото е базата, наречена Хотел Еко. Около базата е район 6, на осемдесет километра южно е Лондон, на още седемдесет километра по-нататък е Бийкън, а отвъд Бийкън е само морето. По-голямата част на район 6 е прочистена, благодарение на патрулите по изпепеляването с техните гранати и огнепръскачки. Точно за това служи и базата, сигурна е Мелани. Изпраща патрули да прочистват гладните.