— Не си права — казва Паркс.
— Така ли било? И за кое не съм права?
— За мен. — Сержантът присяда на отворения капак на генератора и скръства ръце. — Добре де, не е съвсем да не си права. Преди два дни наистина казах, че трябва да зарежем детето. От тогава насам тя ни спаси кожите два пъти, освен това се оказа отлична разузнавачка. Ще бъде жалко да я изгубим.
Жустиню отваря уста, но Паркс продължава:
— В същото време, ако скитниците я проследят, тя ще ги доведе на прага ни, така че това да я пуснем вън сама е решение, което може да има много сериозни последствия. Но след онова, което Мелани ми каза, прецених, че да я пусна, е по-малкото зло.
Устата на Жустиню пресъхва.
— Какво ти е казала? — пита остро.
— Каза ми, че деароматизаторът ни вече не струва пукната пара, Хелън. Тази сутрин сме се намазали твърде оскъдно, а и нямаше как, при положение, че имахме само една туба за четирима ни. Мислех, че в Роузи ще има запаси, но няма. Лабораторията е заредена със синия гел, който доктор Колдуел използваше в базата, но той е прост дезинфектант. Не убива миризмата по същия начин. Така че детето ни е надушвало от сутринта и направо е обезумявало от глад през цялото време. Беше уплашена до смърт, че няма да успее да се овладее и ще ухапе някого от нас. По-специално тебе. Затова и не искаше да ти казвам нищо. Не иска ти да я мислиш за опасно безмозъчно животно. Иска да мислиш за нея като за момиченце от твоя клас.
На Жустиню внезапно й се завива свят. Обляга се на студената метална стена и чака, докато главата й спира да се върти.
— Аз… — казва. — Аз точно така мисля за нея.
— И аз така й казах. Но от това гладът й не намаля. Затова я пуснах.
— Ти…
— Изведох я навън. Свалих й белезниците и тя побягна. Прибрах ги ей тука, за да й ги сложа, щом се върне. — Отваря един от шкафовете и ето ги и белезниците, надлежно оставени до навитата каишка. — Показах й как сама да свали намордника, но тя бездруго се беше сетила как става. Просто няколко катарами за разкопчаване. Детето ще остане навън, докато не си намери нещо за ядене. Нещо едро. Планът е да се натъпче до пръсване. Да не се връща, докато не си напълни коремчето. Може би така ще укроти рефлекса за хранене поне за известно време.
Жустиню се сеща за поведението на Мелани от сутринта насам: стряскането и общата напрегнатост. Всичко й става ясно. Разбира, че момиченцето е страдало. Онова, което не разбира обаче, е как така Паркс си е променил мнението за намордника и белезниците. Жустиню е объркана и донякъде обидена. По някакъв начин й се струва, че дълбоката връзка между нея и Мелани е компрометирана от наличието на други хора — особено Паркс! — ползващи се с доверието на момиченцето.
— Не те ли беше страх, че ще те ухапе? — пита Жустиню сержанта. Ясно чува злонамерената провокация в гласа си и се отвращава от самата себе си. — Искам да кажа… Значи вече смяташ, че можем да я задържим с нас, нищо че е гладна?
— Съвсем не — отвръща Паркс с безизразно лице. — Точно затова я и пуснах. Или може би имаш предвид дали ме е било страх, докато й махам белезниците? Не, защото през цялото време я държах на мушка с пистолета. Това дете е необикновено — уникално е точната дума! — но в края на краищата не може да промени природата си. Уникална я прави фактът, че е наясно с тази си природа. Много е сурова към самата себе си. Безкомпромисна. Някои хора могат да я вземат за пример.
После й подава празната раница.
— Мен ли имаш предвид? — пита Жустиню. — Мислиш, че не се старая достатъчно?
Откровеният спор с Паркс по някакъв странен начина я кара да се чувства добре, но на сержанта не му се водят разговори.
— Не, нямам предвид теб — казва. — Говоря общо.
— Общо за всички хора? Да философстваш ли се опитваш?
— Не, просто съм едно копеле, дето вечно и за всичко мърмори. Такъв костюм навличам всяка сутрин. Сигурно си го забелязала.
Жустиню усеща, че я хванаха неподготвена, и премълчава. Никога не е допускала, че Паркс е способен на самокритика. Но не беше и допускала, че е способен да си промени мнението за Мелани, а ето, че е грешала.
— Някакви последни съвети? — пита го, все още огорчена, все още неспокойна. — Как да оцелеем, докато пазаруваме? Какви са най-новите правила за живот в модерния град?
Паркс мисли по въпроса по-дълго, отколкото учителката очаква.